Можеше да види всичко. Паркираната кола. Покривите на съседните къщи. И онези глупави кучки, застанали под клоните на голямото дърво в предния двор. Спенсър ридаеше. Ариа се беше превила на две и кашляше. Хана се потупваше по главата, сякаш косата й се беше подпалила. Мелиса представляваше безжизнена купчинка на земята. А Емили погледна притеснено към вратата, пред която бяха избягали, преди да покрие лицето си с ръце.
Тогава от дълбините на гората внезапно се появи друга фигура. Погледът на Али се прехвърли към нея и сърцето й подскочи. Той тичаше към мястото, където се беше приземило тялото й и падна на колене до него.
— Али — каза той, а гласът му прозвуча изненадващо близко до ухото й. — Али. Събуди се. Трябва да се събудиш.
Невидимата нишка, която я свързваше с небето, се скъса и тя веднага се озова в тялото си. Едновременно е това се върна и болката. Обгорената й кожа пулсираше. Биенето на сърцето й отекваше в ранения й крак. Но колкото и силно да викаше, тя не успяваше да произнесе и звук.
— Моля те — казваше той, разтърсвайки я силно. — Моля те, отвори очи.
Тя се опитваше колкото може, копнеейки да види момчето, което толкова дълго бе обичала. Искаше да произнесе името му, но в главата й цареше пълна мъгла, гърлото й беше твърде увредено. Успя единствено да изстене.
— Ще се оправиш — каза настойчиво той, сякаш се опитваше да убеди себе си. — Просто трябва да… — След това изпъшка. Откъм хълма се чу вой на сирени. — Мамка му — прошепна той.
Чувайки звука, Али успя да отвори очи.
— Мамка му — повтори тя със слаб глас. Нещата не трябваше да се развият така. Досега би трябвало да са далеч оттук.
Той я дръпна за ръката.
— Трябва да се махнем оттук. Можеш ли да вървиш?
— Не. — Прошепването на тази дума изцеди всичките сили на Али. Болеше я толкова много, че се страхуваше да не повърне.
— Трябва. — Той се опита да й помогне да стане, но тя просто рухна на земята. — Не е далеч.
Али погледна към безполезните си крака. Болеше я дори когато мърдаше пръстите си.
— Не мога!
Погледите им се срещнаха.
— Всичко е на мястото си. Трябва просто да направиш няколко крачки.
Сирените се приближаваха. Главата на Али лежеше безсилна на тревата. Издавайки разочарован стон, той я преметна през рамо в пожарникарски стил и я понесе през гората. Те се препъваха и се блъскаха в дърветата. Клоните драскаха лицето й. Листата плющяха по опърлените й ръце.
С последни сили тя се обърна и погледна през дърветата. Кучките продължаваха да се притискат една към друга, а светлините на линейките осветяваха лицата им. Не личеше да имат каквато и да било нужда от медицинска помощ. Нямаха никакви счупени кости. Нямаха никакви изгаряния. А всъщност те трябваше да пострадат. Не тя.
Али нададе разярен писък. Не беше честно.
Момчето, което обичаше, проследи погледа й, и я потупа по рамото.
— Ще ги пипнем — изръмжа той в ухото й, докато я отнасяше към безопасното място. — Ще ги накараме да си платят.
Али знаеше, че той говори напълно сериозно. И в този миг тя също се закле пред себе си: двамата заедно щяха да се доберат до Спенсър, Ариа, Хана и Емили, дори това да беше последното нещо, което щяха да направят. Нямаше значение, кого щяха да отстранят, нямаше значение, кого щяха да убият.
Този път щяха да го направят както трябва.
1.
Колкото повече отговори, толкова повече въпроси
— Хей! — Гласът се носеше над главата на Ариа Монтгомъри. — Хей, Ариа.
Ариа отвори очи. На ниската масичка срещу нея седеше Хана Мерин, едната от най-добрите й приятелки, и гледаше към димящата чаша с кафе в ръцете й. Ариа толкова се беше отнесла, че дори не си спомняше как си е взела кафе, преди да задреме.
— Щеше да го разлееш в скута си. — Хана взе чашата от ръката й. — Последното нещо, от което имаме нужда сега, е и ти да се озовеш в болницата.
Болницата. Разбира се. Ариа се огледа. Намираше се в препълнената чакалня на интензивното отделение в болницата „Джеферсън“. По стените бяха закачени акварели на зимни горски пейзажи. Плоският телевизор в ъгъла показваше сутрешно токшоу. Две от другите й приятелки, Емили Фийлдс и Спенсър Хейстингс, седяха на диванчето до нея с картонени чаши кафе в ръце и разглеждаха броеве на „Ю Ес Уикли“ и „Гламър“. В другия край на залата седяха родителите на Ноъл Кан, които разсеяно разлистваха „Филаделфия Инкуайърър“. В средата на помещението се намираше бюрото на медицинските сестри, което имаше форма на подкова, а жената зад него разговаряше по телефона. По коридора забързано преминаха трима лекари в сини престилки, с увесени на вратовете хирургически маски.