— Разбира се, че не — отвърна тихо тя. — Много по-силна съм от това.
— И аз така си мислех — каза Ила и гласът й леко потрепери. — Просто исках да съм сигурна.
Ариа се сгуши в рамото й. Прозрачната блуза на Ила миришеше на пачули. Тя погали Ариа по косата по същия начин, както го правеше когато Ариа беше малка и се страхуваше да заспи, защото си мислеше, че в гардероба й живее гигантска змиорка.
— Съжалявам за Ноъл, скъпа — каза тихо майка й. — И знам, че провалът на пътуването до Холандия изглежда като спънка. Но ти си издръжлива. И не ти трябва да ходиш до някоя далечна страна, за да си щастлива. Можеш да намериш невероятна арт сцена и тук, в Роузууд.
Ариа подсмръкна.
— Да бе, да. — Идеята на Роузууд за съвременно изкуство беше рисуването на натюрморти с ябълки в леко различен от червения цвят и на круши с почти неестествен оттенък на зеленото.
— Мисля, че се сещам за нещо, което може да те поразвесели. В галерията обявиха почасово място за помощник. Ако искаш работата, твоя е.
Ариа едва устоя на желанието си да се изкиска. Майка й работеше в една арт галерия в Холис, където се продаваха скучни, безлични пейзажи на стари пенсилвански плевни и подробни картини на местните птици. Ариа получаваше главоболие всеки път, когато отидеше там, защото помещението миришеше поразително като съседния магазин за свещи.
— Добре ще ти се отрази да се въртиш около хора — настоя Ила. — Донеси си портфолиото — може пък Джим да реши да закачи някои от творбите ти и да ти организира мини-изложба.
Може би Ила беше права. Работата щеше да ангажира следобедите й — сега, след като се беше разделила с Ноъл, разполагаше с ужасно много часове за запълване. И макар Ариа да мразеше мисълта картините й да бъдат купени, за да се озоват на стената до някой евтин амишки вещерски знак, тя наистина хареса идеята творбите й да се продават.
— Добре, сигурно мога да го направя — каза тя.
— Страхотно. — Ила се изправи, след което се спря и отново погледна към Ариа. — И си сигурна, че няма защо да се притеснявам относно полицейската кола?
Ариа се престори, че се е заинтересувала от психеделичните шарки на дивана.
— Разбира се — промърмори тя.
— Добре! — Ила се престори, че избърсва потта от челото си. — И без това ми се появиха достатъчно бели коси!
Ариа успя да се засмее. Ила използваше израза за белите коси още преди А. да започне да тормози Ариа. Но този път тя беше сигурна, че може да спази своята част от сделката. От сега нататък нямаше да има повече драма. Нито проблеми. Нито лъжи.
И може би този път, след като А. вече не представляваше заплаха, желанието на Ила щеше да се сбъдне.
11.
Боклукът на един човек…
В сряда следобед Спенсър и Чейс стояха на ливадата пред рекламната къща на господин Пенитисъл. Тя имаше грижливо подрязан жив плет и оплевена алея. Край вратата бяха подредени саксии с разцъфнали нарциси. Птички чуруликаха в клоните на големия дъб в средата на ливадата. Единственото нещо, което разваляше гледката, беше жълтата полицейска лента, преграждаща входната врата.
Спенсър отиде до нея и я махна. След това погледна към Чейс.
— Сигурен ли си, че искаш да помогнеш? Вътре е голяма каша.
— Разбира се — рече настоятелно Чейс, приближи се до къщата и внимателно прескочи полицейската лента. — Нали затова съм тук, Спенсър. — Чейс й се беше обадил сутринта, за да я попита как вървят нещата, и преди да се усети, тя му беше разказала цялата история за ареста. Той беше настоял да дойде в Роузууд, за да я утеши, и тя трябваше да признае, че това й подейства… ами, утешително.
Спенсър извади ключа, които господин Пенитисъл й беше оставил, но когато се накани да го пъхне в ключалката, вратата сама се отвори. Тя замръзна на място и се ослуша дали вътре има някой. След това погледна през рамо към здравеняка-охранител, който седеше зад волана на джипа. Той гледаше право напред, скрит зад слънчевите си очила.
— Ехо? — извика Спенсър с разтуптяно сърце.
— Ехо? — отвърна й нечий глас.
Разнесоха се стъпки и полицай Гейтс се появи откъм всекидневната, заобикаляйки декоративните възглавници, пръснати по пода, и съборените мебели. Той видя Спенсър и примигна.
— Какво правиш тук?
— Трябва да почистя — отвърна Спенсър. — А вие какво правите тук?
— Взимам отпечатъци. — Гейтс протегна ръцете си, на които носеше гумени ръкавици. — Криминалистите току-що си тръгнаха. И аз смятах да се прибирам в участъка.