Сърцето на Спенсър се успокои. Фуджи ги беше взела на сериозно. Гейтс търсеше Али.
— Намерихте ли нещо? — попита нетърпеливо тя.
Гейтс потърка с ръка щръкналата си червеникава коса.
— Няколко отпечатъка тук-там, но нищо убедително. — Телефонът му иззвъня и той вдигна предупредително пръст пред Спенсър. — Ало? — Миг по-късно рече: — Тръгвам.
После се обърна към Спенсър.
— Семеен проблем, съжалявам. Взех няколко неща като улики, но не съм сигурен, че ще разкрият нещо. — Той погледна неуверено Чейс. — Както и да е, вече, приключихме. Можете да започвате чистенето. — Гейтс кимна на Спенсър и излезе от къщата.
Спенсър затвори вратата зад гърба му, облегна се на стената и въздъхна дълбоко.
— Е, това беше доста разочароващо. — Тя огледа стаята. Макар да беше идвала няколко пъти тук, докато разследваха Али, сега къщата изглеждаше съвсем различно. Вратите на шкафчетата зееха отворени, по стените беше драскано с пастели. На стъклото на старинния часовник се виждаше голяма пукнатина. Лампата на тавана беше изтръгната от мазилката и жиците й висяха от тавана. — Как така никъде няма следи от Али?
Чейс надникна в кухнята, на чиито под бяха пръснати натрошени стъкла и боклук. Вътре миришеше на развалено мляко.
— Али е свръхестествено умна. Сигурен съм, че е обмислила всичко, преди да дойде да потроши това място. — Той се прокашля. — Ченгето ме погледна така, сякаш си мислеше, че аз съм го направил.
— Не, той просто не искаше да споменава Али — успокои го Спенсър, като вдигна една смачкана кутийка от кола и я хвърли в кошчето за боклук. — Не искат да казваме за това на когото и да било. — Тя се поколеба, поглеждайки го. — Нали нямаш нищо против да знаеш? Може да се окаже опасно.
Чейс сви рамене.
— И без това не ми казваш нищо, което вече да не знам. Всичко ще бъде наред.
Спенсър тръгна обратно към вратата, за да донесе препаратите за чистене от колата.
— По-добре да се захващаме за работа, нали?
— Чакай малко — извика Чейс от кухнята. — Ела тук.
Той стоеше по средата на стаята и сочеше облицования е теракота под. Между парчетата от счупени чинии и стъкло лежеше нещо лъскаво.
Спенсър коленичи, за да го вдигне и се намръщи, поднасяйки го към светлината. Това беше сребърна верижка за ключ, но без ключа. Към нея беше прикрепена емблема на „Акура“.
— Не мога да повярвам, че Гейтс го е пропуснал — промърмори тя. — Мислиш ли, че е на Али?
— Може би — отвърна Чейс. — А може да е на помощника й.
Спенсър извади телефона си. Поколеба се дали да не се обади на Фуджи, но вместо това звънна на Хана.
— Познаваме ли някой, който да кара „Акура“? — попита тя, след като приятелката й се обади.
Хана не се поколеба и за миг.
— Скот Чин. Мейсън Байърс. Адвокатът по бракоразводни дела на мама. Един от съседите ми. Онази дама, която…
— Леле — прекъсна я Спенсър. — Не съм знаела, че познаваш всички шофьори на хонда акура в Роузууд.
— Хубави коли са — отвърна Хана равнодушно. — Защо питаш?
Спенсър й обясни какво бе намерила току-що.
— Възможно ли е помощникът й да е някой от тези хора? Не мога да си представя Скот Чин като тайното гадже на Али — той е гей. Не съм сигурна и за Мейсън — той се премести тук в шести клас, помниш ли? А и двамата с Али никога не са се погаждали.
— Спенс, не бяхме ли доскоро в полицията, за да предадем случая на екип от професионалисти? Предай верижката на Фуджи и забрави за нея.
Спенсър знаеше, че Хана е права, но предаването на контрола над случая се оказа по-трудно, отколкото бе осъзнавала. В училище, когато имаха групови проекти, Спенсър винаги настояваше да поеме по-голямата част от работата. Останалите просто ще се издънят, мислеше си тя. Няма да го направят толкова добре, колкото аз.
И все пак тя послушно прибра верижката в чантата си с мисълта да се обади на Фуджи, щом двамата с Чейс приключат с чистенето. Хана беше права. Повече не трябваше да се притеснява за това. Повече не й влизаше в задълженията — което беше много хубаво.
Тя разгледа останалата част от къщата, ровейки из разпръснатите боклуци и предмети, но не откри нищо повече.
На вратата се почука и Спенсър отново замръзна на място.
— Ю-ху! — разнесе се гласът на майка й от коридора. — Спенсър? Тук ли си?
Спенсър се намръщи и отиде до входната врата. Майка й, господин Пенитисъл и Амилия стояха във фоайето, облечени в дънки и тениски. Те носеха със себе си метли, мопове и препаратите от задната седалка на колата й.
— Какво става тук? — попита Спенсър. Да не бяха дошли да я припират да свършва по-бързо?