Госпожа Хейстингс привърза късата си руса коса с ластична лента.
— Ще ти помогнем да почистиш, скъпа.
— Н-наистина ли? — заекна Спенсър.
Госпожа Спенсър прокара пръст по надрасканата с пастел стена. Част от него остана по кожата й.
— Не е честно сама да правиш всичко. Не казвам, че е правилно да взимаш ключовете на Никълъс без разрешение, но не е честно да смятаме, че ти си виновна за случилото се тук.
Господин Пенитисъл я тупна по рамото.
— Наистина си била вкъщи вечерта, когато мястото е било разбито — проверих записите на охранителната камера. Съжалявам, че се усъмних в теб.
Може би Спенсър трябваше да е притеснена заради това, че не й беше повярвал, но не си заслужаваше да се тормози толкова. Освен това й хареса строгият поглед, който той хвърли на Амилия.
— Съжалявам, че те изклюкарих — промърмори тя, след като баща й я побутна с ръка.
— Освен това полицията ни обясни, че арестът ти е бил грешка — додаде госпожа Хейстингс, докато търкаше стената с препарат. — Слава богу.
— О — рече Спенсър. — Ами добре.
— Както и да е, да се залавяме за работа! — Госпожа Хейстингс подаде метлата на Амилия. Но се сепна, забелязвайки Чейс в кухнята. — О. Здравей.
— Това е приятелят ми Чейс — каза Спенсър. — Друг Чейс — додаде тя, спомняйки си, че бе предоставила Къртис като Чейс в нощта, когато бе дошъл да я заведе на бала. — Той ми помага да почистя.
— Колко мило! — пропя госпожа Хейстингс и му се усмихна сладко. — Всеки приятел на Спенсър е и наш приятел.
Спенсър едва не се изсмя. Някой определено се чувстваше виновен, заради това, че е нанасял несправедливи обвинения. Тя просто беше щастлива, че майка й е тук, че й помага и че не я мрази.
Господин Пенитисъл включи прахосмукачката и я пусна. Амилия неохотно вдигна възглавничките от пода и се захвана да разпухква степания им пълнеж. Спенсър тайничко се усмихна на Чейс и започна да мете натрошеното стъкло от пода. Радваше се, че и той е тук. Внезапно всичко се нареди — е, не съвсем идеално, но по-добре, отколкото в последно време.
Точно както й харесваше.
12.
Татковата малка Хана
Хана се прибираше от „Уауа“, откъдето си беше взела едно адски сладко, неустоимо вкусно капучино. Докато отпиваше от него, тя поглеждаше в огледалото за обратно виждане към черния шевролет събърбън, който се движеше зад нея. Махна с ръка на шофьора Бо и той й махна в отговор. Въпреки че Бо имаше счупен нос, убийствени мускули и татуировки на пламъци, които се подаваха изпод яката на ризата му, по-рано, когато Хана беше отишла до колата му, за да го попита дали иска нещо за пиене, мъжът слушаше Селина Гомес. Освен това на огледалото за обратно виждане беше сложил снимката на мъничката си дъщеричка Грейси.
Телефонът й изпиука. Когато спря на светофара, Хана го извади. НОВА ПУБЛИКАЦИЯ ЗА ТАБИТА КЛАРК, пишеше на екрана. Сърцето й подскочи.
Но се оказа, че това е просто статия за това как властите се опитват да се сдобият със записите от охранителните камери на съседните хотели — очевидно някои от тях срещаха трудности при намирането на толкова стари записи.
Телефонът иззвъня. На екрана се изписа МАЙК. Тя натисна бутона на волана си, за да активира блутуута.
— Твоят пич следва ли те? — попита той, без да я поздрави.
— Да — отвърна закачливо Хана.
— И моят! — пропя Майк. — Това е жестоко! Смяташ ли, че носи със себе си огнехвъргачка?
Хана изсумтя.
— Това не ти е някой филм за супергерои.
Майк изпръхтя разочаровано, което се стори абсолютно очарователно на Хана. Тя беше поласкана, че Фуджи беше изпратила охрана и за него. След като Ноъл едва не беше умрял, а Айрис беше изчезнала, Майк сигурно беше следващият в списъка на А.
— Отидох аз до клиниката за изгаряния и там беше фрашкано с ченгета — каза Майк. — Това сигурно означава, че търсят следи от Али, не мислиш ли?
— Сигурно — отвърна Хана. Ченгетата щяха да намерят следите й за нула време. Имаше изключително много ДНК — коса, люспи кожа, кръв — от времето, когато се беше преструвала на Кайла. — Има ли и много новинарски микробуси?
— Да, но чух един репортаж. Ченгетата направили изявление, че убиецът на Кайла е някакъв избягал пациент с психични отклонения. Не споменаха ни дума за Али.
— Това е добре — отвърна Хана с облекчение.
Тогава Майк се прокашля смутено. Телефонът изпука.
— А ти… добре ли се чувстваш?
Хана се изкиска.
— Тоест питаш дали имам мускулна треска? — Двамата с Майк бяха успели да си откраднат малко време предишната вечер, докато майка й не си беше вкъщи. Цели два часа не станаха от леглото.