На вратата отново се позвъни. Спенсър изстена, нахлу чифт обувки с ниски токчета и затропа надолу по стълбите точно когато госпожа Хейстингс отваряше вратата.
— О, здравей, Чейс.
Той влезе в антрето. Усмихна се, щом видя Спенсър, след това я огледа от глава до пети.
— Леле. Изглеждаш страхотно.
Спенсър се изчерви. Чейс беше облечен в маскировъчни панталони и тениска. Но преди да му каже, че ще отиде да се преоблече, той й предложи ръката си.
— Хайде. Да се махаме оттук.
Отвори и вратата на хондата си, след което потегли. Пое по пътя към града, след което зави към някакво предградие, което беше непознато на Спенсър.
— Къде се намираме? — попита тя, оглеждайки се. Съдейки по знамената с червено, бяло и зелено, които висяха от терасите на старомодните тухлени къщи от двете страни на улицата, сигурно половин Италия си беше събрала палатките и се беше преместила тук.
— Ще видиш — отвърна Чейс, докато паркираше край тротоара пред едно невзрачно изглеждащо кафене. Отново й отвори вратата и подаде ръка, за да й помогне да излезе, но после бързо я пусна. След това я поведе към кафенето. Вътре миришеше силно на еспресо. Залата имаше мраморен под, бронзови барове и маси и столове от ковано желязо. От тонколоните се разнасяше оперна музика.
— Я виж кой е тук! — разнесе се нечий глас и иззад бара се появи един мъж с посребряла коса, облечен в раиран костюм от три части. Той прегърна силно Чейс, разнасяйки около себе си силна миризма на пури. Спенсър пристъпи смутено от крак на крак. Мъжът й приличаше на някой, излязъл от „Семейство Сопрано“.
— Спенсър, това е Нико — каза Чейс, когато мъжът се отдръпна. — Нико, Спенсър.
Нико огледа Спенсър от главата до петите, после тупна Чейс по рамото.
— Добър улов, приятелче.
— О, ние сме просто приятели — отвърна бързо Чейс, поглеждайки към Спенсър. Тя се усмихна.
Нико им намигна, сякаш не беше повярвал на думите му, след което с широк жест им показа залата. Няколко двойки бяха насядали по масите. Един възрастен мъж решаваше кръстословица в ъгъла.
— Сядайте където пожелаете.
Спенсър се настани на един от столовете и се огледа. От тавана висяха метални гърнета. По стените бяха накачени милиарди черно-бели фотографии на жени със сериозни лица, които държаха в ръцете си бебета или готвеха на печки в кухните си. Освен това имаше стари реклами на италиански и плакати за представления на опери, за които не беше чувала. Обстановката й напомняше за Париж или Рим. Тя се наведе напред.
— И ти откъде знаеш за това място?
Чейс се усмихна.
— Открих го, докато работех върху един от случаите в блога. Нико ми осигури много вътрешна информация — плюс това ми даде билети за опера.
Спенсър скръсти ръце.
— Аз си мислех, че операта е само за стари дами.
— Съвсем не — увери я Чейс. — Не мога да повярвам, че никога не си ходила. Някой път ще те заведа.
Спенсър се усмихна.
— Ще се радвам. — Доскоро, когато си мислеше за бъдещето, тя си представяше как А. най-после се е докопал до тях и ги е наказал. А сега сякаш някаква огромна каца с мръсна вода, която бе заемала твърде много място в съзнанието й, най-накрая се беше изпразнила.
— За какво си мислиш? — попита я Чейс.
Спенсър си пое дълбоко дъх.
— За това как нещата внезапно се промениха — призна си тя. — Имам предвид цялата тежест, която се стовари от раменете ми.
— Мога да си представя — каза Чейс.
— Знам, че не трябва веднага да се отпускам. Може би все още ме наблюдават. — След тези думи Спенсър хвърли един поглед през матовото стъкло на прозореца. Над улицата прехвърчаха гълъби. По тротоара забързано премина някакъв служител в общинския паркинг, стиснал апарат за таксуване в ръка.
— Знаеш ли как върви разследването? — прошепна Чейс.
— Ами аз предадох верижката на Фуджи — отвърна Спенсър. — Сега от тях зависи да разгадаят останалото. — Внезапно косъмчетата на тила й настръхнаха. Тя вдигна глава точно когато входната врата изскърца и се отвори, почти убедена, че на прага ще се появи Али. Вместо това влезе просто една възрастна жена, която мина покрай тях и започна да бърше съседната маса.