Спенсър погледна към Чейс.
— Не мисля, че трябва да говорим за Али на обществени места.
Чейс кимна.
— Ясно.
Нико отново се появи и им сервира поръчката в малки деликатни чашки от китайски порцелан.
— Грацие3 — каза Спенсър, опитвайки се да влезе в духа на заведението, след което вдигна чашата си от чинийката. Това беше най-гъстото, най-божествено вкусно кафе, което беше пила в живота си. — Леле! — каза тя, след като преглътна.
— Казах ти, че е добро. — Чейс извади една салфетка от сребърната стойка, поставена в средата на масата, и й я подаде. Известно време двамата седяха мълчаливо. Нико почистваше малките чашки за еспресо зад бара и тихо си подсвиркваше. — Веднъж поканих Нико на неделна вечеря у дома — призна тихо Чейс, докато го гледаше. — Родителите ми ме погледнаха така, сякаш бях откачил. Бяха сигурни, че полицията ще нахлуе в къщата ни.
— Мама сигурно щеше да направи същото — рече Спенсър и подпря с ръка брадичката си. — Вашите организират ли големи неделни вечери?
Чейс се облегна назад.
— Имам огромно семейство, така че настава истинска лудница. Но ако престанем да се събираме, ще ми липсва.
Той описа ястията, които приготвяше майка му, еднаквите вицове, които прадядо му разказваше всеки път, пиеските, които малките му братовчеди разиграват по време на десерта.
— Звучи забавно — каза Спенсър. — Винаги съм искала да имам семейство, в което всички наистина да се харесват.
Чейс се усмихна.
— Можеш да дойдеш винаги, когато пожелаеш.
В гърдите на Спенсър нещо изпърха.
— Първо ме каниш на опера, после на вечеря… а след това?
— Бих казал абитуриентски бал… но минало-свършено — изтърси Чейс. — Така да се каже.
Спенсър се изкиска. Харесваше й закачливото му флиртуване. Внезапно, когато го погледна, тя видя на лицето му нервно, развълнувано изражение, сякаш всеки момент щеше да я целуне. Тя се замисли за миг, след което се наведе напред.
Бийп!
Мобилният й телефон звънна силно в тихата зала.
— Уф — каза Спенсър, поглеждайки в чантата си.
Номерът на подателя представляваше смесица от букви и цифри. Стомахът й се сви. Тя бързо прочете есемеса.
Наистина ли искаш още един невинен живот да ти тежи на съвестта, Спенс? Тогава се откажи от играчката си.
А.
Кръвта се отдръпна от лицето й.
— Спенсър? — Чейс докосна ръката й. — Какво има?
Спенсър огледа малкото кафене. Нико включи мелачката за кафе. Двама от влюбените на съседните маси се хранеха един друг с каноли. Внезапно въздухът се проясни. Спенсър знаеше точно какво да направи.
— Нищо — отвърна тя. Стисна здраво телефона си и вкара номера на агент Фуджи. Току-що получих нов есемес — написа тя, прикрепяйки съобщението — Погрижете се.
15.
Момичето от галерията
Четвъртък следобед Ариа сви по пътя към Стария Холис и си намери място за паркиране на улицата. След това слезе от колата, взе портфолиото си от задната седалка и се изправи пред галерията на майка си. Тя беше разположена в голяма викторианска съща с еркерни прозорци и голяма веранда. На предния прозорец висеше фигурка-слънцеуловител, а от стряхата висяха камбанки. Цветните лехи в предната полянка бяха пълни с цъфнали лалета. Днес беше първият й работен ден и тя опитваше да изпита радост, но чувстваше единствено вцепенение. Портфолиото натежа в ръката й. Тя се съмняваше, че Джим, собственикът на галерията, ще започне да продава творбите й, но майка й настоя да донесе всичко, върху което работи.
Ариа изпъна рамене и тръгна по пътеката към сградата, като внимаваше да не се спъне с чисто новите си розови обувки. Когато мина покрай големия клен с неговите люлка-гума и птиче гнездо на един от по-ниските клони, телефонът й се обади от чантата. Тя го извади. На екрана пишеше „АГЕНТ ФУДЖИ“. Сърцето на Ариа подскочи. Да не би да са направили пробив в случая?
— Здравей, Ариа, обажда се Джасмин Фуджи — разнесе се спокойният, професионален глас на агента. — Спенсър също е на линия. Можеш ли да ни отделиш една минутка?
— Разбира се. — Вниманието й бе привлечено от някаква помръдваща сянка от другата страна на улицата, но когато Ариа се вгледа по-внимателно, човекът беше изчезнал. Телохранителят й не се виждаше никъде.
Фуджи се прокашля.
— Първо, момичета, искам да благодаря, че ми препратихте съобщенията си от А. Много ни помогнаха.
— Снощи получих едно, Ариа — намеси се мрачният глас на Спенсър. — Ти получавала ли си?
— Не — отвърна Ариа. — Какво пишеше в твоето?