— Заплашваше един мой приятел, Чейс — момчето, което поддържа сайта с конспирациите. Боя се, че може да е в опасност. Няма да е зле да осигурите охрана и за него.
— Ще видя какво мога да направя — каза Фуджи. — Но всъщност се обаждам, за да изясня с вас нещо относно Греъм Прат. Ариа, ти си издирила Греъм, нали?
Ариа облегна портфолиото на близката улична лампа.
— Съвсем не. Оказахме се в една група на круизния кораб.
— Хмм — рече Фуджи. — Значи едва по-късно си разбрала, че Греъм е бившият на Табита Кларк?
— Точно така — отвърна Ариа, извръщайки се настрани, когато едно момиче с колело мина по улицата. — И получих съобщение от А. почти в същия момент, когато го разбрах, сякаш той ни беше наблюдавал.
— Добре — въздъхна Фуджи. — Иска ми се да бяхме могли да поговорим с Греъм, преди да умре.
— Преди да бъде убит — поправи я Спенсър. — Между другото вие проверихте ли онзи Н, който той е споменал на Хана в клиниката?
Фуджи се засмя.
— Проверяваме всичко, не се притеснявай.
— Ами списъка на пациенти в Убежището по времето, когато Али е била там? — продължи Спенсър. — Той сигурно е доста дълъг.
— Работим по него. — В гласа на Фуджи се появи нетърпелива нотка. Накъде край нея се разнесе приглушен глас. — Добре, момичета, трябва да вървя — каза тя. — Благодаря за отделеното време.
— Почакайте! — каза Спенсър, но Фуджи вече беше затворила.
Ариа завъртя очи и също затвори. Спенсър не отстъпваше по нищо на А.
— Ариа! Слава богу, че си тук.
Вратата на викторианската къща беше отворена и Ила стоеше на прага й. Майка й беше облечена в „работната униформа“ на галерията — дълга, съшита от различни парчета плат пола, бяла селска блуза и сини кадифени сандали „Бъркенсток“. Тя въведе Ариа в къщата, която беше изтърбушена и превърната в една голяма зала. В нея бяха изложени безброй картини на пенсилвански плевници и фауна.
— След няколко минути ще дойде един нов художник. Дебютът му ще бъде представен в частна изложба. Много е вълнуващо.
Ариа докосна стария чекрък, който стоеше в ъгъла на залата, откакто тя се помнеше — също както повечето картини тук.
— Как се казва? — попита тя:
Ила погледна навън през прозореца.
— Ашър Третюи.
Ашър Третюи. Колкото и да се опитваше, Ариа не можеше да измисли по-подходящо име за някой пенсиониран адвокат, който беше решил да става художник. Направо си го представяше как, стиснал кутията с пастели, се поти над някоя пасторална сцена на долината на река Брендиуайн.
— Имате ли нужда от помощта ми? — попита тя.
— Всъщност да. — Ила погледна часовника си. — След петнайсет минути ще обядвам с друг художник — затова трябва да тръгвам. Чудех се дали не можеш да разговаряш с господин Третюи вместо мен.
— Аз? — Ариа се удари в гърдите. Това си беше голяма отговорност.
— Просто трябва да вземе няколко документа. — Ила посочи към купчината листове на бюрото. — Трябва само да му ги дадеш, става ли? — Тя отново погледна часовника си, след което грабна ключовете и чантата си от бюрото. — Трябва да бягам. Сигурна съм, че ще се справиш.
Ила изхвърча през вратата. Ариа отиде до прозореца и изпрати с поглед майка си, която слезе забързано по стъпалата и се качи в колата си. Двигателят забоботи и след миг Ила вече я нямаше. Улицата се умълча зловещо. Една катеричка се спря на близкия клон и вирна главица. Камбанките на стряхата се залюляха, но не зазвъняха. В небето се рееше самолет, който се намираше твърде високо, за да се чуе бръмченето му.
Ариа се обърна към голямата стая и се загледа безучастно в покритата с акварели стена, след което разгледа документите на художника. Те бяха пълни с разни правни глупости, които не можеше да разбере. Ами ако художникът имаше въпроси? Толкова типично за майка й. Когато живееха в Исландия, тя беше помолила Ариа да откара техния сааб до бакалията. Нищо, че Ариа беше само на четиринайсет и през живота си не беше сядала зад волана. „Ще се оправиш! — беше настояла Ила. — Само се придържай към лявата страна на пътя и спирай на червените светофари!“.
На вратата се почука и Ариа се обърна. Изпъна рамене, прекоси стаята и се опита да си подготви репликите, които да каже — само че нямаше представа какво да каже. Когато отвори вратата, на прага стоеше млад мъж с черна тениска и тесни сиви панталони, който носеше голямо черно портфолио. Той имаше широки рамене, поразителни леденосини очи, идеален нос, силна брадичка и чувствени устни. Изглеждаше като смесица от сексапилен английски футболист и манекен от рекламата на автършейв „Поло“.