Ариа повдигна вежди.
— Ъм, здравейте?
Той протегна ръка.
— Здравейте. Аз съм Ашър Третюи. Вие ли сте Ила Монтгомъри?
— О! — заекна Ариа. Тя отстъпи назад, като едва не се спъна с високите си токчета. — Ами, не, аз съм дъщеря й, Ариа. Но мога да ви помогна. Моля, заповядайте. — В края на изречението гласът й леко се изви нагоре, правейки го да звучи като въпрос. — Документите са тук — продължи тя, приближавайки се до бюрото.
Ашър влезе в залата и сложи ръце на хълбоците си.
— Всъщност мислех да покажа картините ми на майка ти — да видя кои, според нея, ще са най-подходящи за изложбата.
— О. — Ариа стисна зъби. Видя ли? Знаеше си, че нещо такова ще се случи. — Ами, тя скоро ще се върне, мисля…
Ашър я погледна и й се усмихна.
— А може и ти да погледнеш, ако желаеш.
Той остави портфолиото на бюрото и го отвори. Вътре имаше няколко фотографски изображения. Всичките притежаваха някакво въздушно, нефокусирано усещане и повечето показваха хора, уловени в движение — скачане, въртене, премятане върху трамплин. Ариа се наведе и огледа отблизо снимката на малко момиче, което притичва през градинска пръскачка. Изобщо не беше снимка, но беше направено от малки пиксели, почти като мозайка.
— Леле — рече Ариа. — Ти си дигиталният Чък Клоуз.
Крайчето на устните му се повдигна в усмивка.
— Няколко критици казаха същото.
— Той ми е любимец — призна си Ариа. — Опитах се да направя няколко картини в негов стил, но талантът ми не е достатъчен. — Беше получила вдъхновение след като предишната пролет посети ретроспективната изложба на Чък Клоуз във филаделфийския Музей на изкуствата. Ноъл беше отишъл заедно с нея и прекара там часове, докато тя внимателно изучаваше всяка творба, без нито веднъж да се оплаче, че му е скучно.
Ариа се вцепени. Не си мисли за Ноъл — пропя си тя наум, удряйки си въображаема плесница. После се прокашля.
— Не ме разбирай погрешно, но… защо си в Роузууд?
Ашър вдигна глава и се засмя.
— Дойдох в Холис, защото трябваше да изпълня обещание, дадено на приятел. Преди това живях в Сан Франциско.
— Наистина ли? — Ариа вдигна една подложка, на която бе изобразена муха, запечатана в кехлибар, и почувства нещо като съжаление към бедното насекомо. — Винаги съм искала да отида там.
— Яко е. — Той протегна дългите си, мускулести ръце над главата. — Кажи ми истината. Очакваше да съм някой от онези художници, които рисуват амишки каруци и пасища, нали?
— Ами, може би — призна Ариа. Погледът й отново се насочи към картината на Ашър. — Имал ли си много изложби?
— Имам агент в Ню Йорк, така че извадих късмет. — Той сведе дългите си мигли. — Няколко знаменитости проявиха интерес към творбите ми, така че се получи добре.
Ариа повдигна вежди.
— Някой, за когото да съм чувала?
Ашър затвори портфолиото.
— Много инди музиканти, стари играчи на арт-сцената. Най-голямото име сигурно е Мадона.
— Онази Мадона? — Ариа не можа да сдържи писъка си. — Наистина ли се срещна с нея?
Ашър изглеждаше смутен.
— О, не. Разговаряхме по телефона. Направо се е вманиачила по фалшивия си британски акцент.
— Да, вярно — рече Ариа, опитвайки да си възвърне хладнокръвието.
Ашър затвори капака на портфолиото.
— Значи ти също си художничка?
Ариа се заигра с кичур коса, който се беше измъкнал от опашката й.
— Ами, не точно. Не сериозно. — Погледът й се стрелна към собственото й портфолио в ъгъла. То изглеждаше толкова опърпано в сравнение с кожената папка на Ашър. — Продължавам да експериментирам с някои неща.
Сините очи на Ашър грейнаха.
— Мога ли да видя?
Преди Ариа да успее да му разреши, той отиде до папката, вдигна я и я положи до своята на бюрото. Когато я отвори на първата картина, лицето на Ариа пламна. Това беше пъстроцветен, сюрреалистичен портрет на Ноъл. Кожата му лилавееше. Косата му беше зелена. Тялото му се разтапяше в локва. Но това си беше Ноъл — неговите очи, неговата усмивка, неговата щръкнала коса. Нещо зажужа в гърдите й.
Ашър отгърна на друга картина на Ноъл. След това на още една. Ариа погледна настрани, неспособна да ги понесе. Ноъл обичаше да я дразни заради това, че непрекъснато го рисува; беше я попитал дали може да получи картините след изложбата в „Роузууд Дей“, която се провеждаше в края на всяка година.
— Ще ги вземеш ли в колежа с теб? — беше се пошегувала Ариа.
— Ха — беше отвърнал той. — Ще си ги закача в стаята редом до порно-плакатите на съквартиранта ми.
Тя предположи, че това вече нямаше как да стане.
— Добре ли си?