— Хана, успокой се — прекъсна я Фуджи. — Всички са в безопасност. Всеки път, когато вие, момичета, ми се обаждате, ме откъсвате от разрешаването на случая. Сигурна съм, че ме разбирате.
На екрана проблеснаха думите „КРАЙ НА РАЗГОВОРА“. Хана отстъпи назад, чудейки се дали да се чувства оскърбена или успокоена. Но Фуджи си вършеше работата — трябваше да вярва в това. Скоро всичко щеше да приключи.
* * *
Трийсет минути по-късно джипът на господин Мерин паркира пред портала на университета „Имакулата“, училище по свободни изкуства недалеч от Роузууд. Момичета в ръгби пуловери и карирани поли се разхождаха по училищния плац. Момчета с метнати през рамо стикове за лакрос изкачваха стълбите към общежитието. Почти всички носеха обувки „Спери топ-сайдър“.
Джипът паркира пред общежитието на Мадисън и те слязоха от него.
— Хайде. — Господин Мерин хвана Хана за ръката и я поведе към входа на общежитието. Вътрешността на сградата миришеше на смесица от парфюми и беше пълна с момичета.
— Ето това е — каза господин Мерин, когато стигнаха до вратата с номер 113. На нея висеше бяла дъска, запълнена със съобщения за Мадисън. Хана се спря и прочете някои от тях. Вечеря, 6? и Ще ходиш ли на срещата утре?, и Написа ли си домашното по химия? Това означаваше ли, че Мадисън води сравнително нормален живот?
Хана се поколеба, преди да почука; ужасът беше стегнал гърдите й като корсет.
— Можеш да се справиш — каза господин Мерин, сякаш бе прочел мислите й. — Аз ще бъда до теб.
Хана се почувства толкова благодарна, че едва не избухна в сълзи. Събра смелост, протегна ръка и почука. Вратата веднага се отвори и пред нея застана едно русо момиче с кръгло лице и силно оскубани вежди.
— Хана? — каза тя.
— Точно така. — Хана погледна към баща си. — А това е татко ми.
Мадисън сбърчи вежди, без да отмества поглед от Хана.
— Ха. Аз си мислех, че си русата Малка сладка лъжкиня.
— Това е Спенсър.
Мадисън се облегна на касата на вратата.
— Леле. Май наистина не си спомням нищо от онази нощ.
Тя отстъпи встрани и пусна Хана и баща й в стаята си. До прозореца имаше оправено легло с пухкаво бяло шалте. До отсрещната стена бе поставено бюро, затрупано с книги, тетрадки и лаптоп „Дел“. До вратата на банята имаше купчина дрехи за пране, а до гардероба бяха струпани купчина обувки.
— Получила си единична стая — обади се Хана, забелязвайки, че леглото е само едно. — Късметлийка.
— Това е заради крака ми. — Мадисън дръпна нагоре дънките си и показа скобата, обхващаща прасеца й. — Предполагам, че им е станало жал за мен.
Хана усети тежест в гърдите си. Наоми й беше казала, че кракът на Мадисън е бил потрошен при катастрофата. Повече никога нямаше да може да играе хокей на трева.
— Боли ли? — попита тихо Хана.
Мадисън сви рамене.
— Понякога. През лятото ще ми правят операция за наместване на костта. Лекарите казват, че след това ще съм като нова.
Операция. Хана погледна към вратата, изкушена да избяга през нея и никога повече да не се връща. Но след това погледна към баща си. Той й кимна окуражаващо.
Тя си пое дълбоко дъх.
— Виж, Мадисън, сигурна съм, че вече знаеш какво ни се случи в онази нощ, нали? Карах те към къщи… и тогава някой сви в моето платно, ние катастрофирахме и аз избягах. Не трябваше да те изоставям.
Мадисън седна на стола до бюрото й.
— Няма нищо, Хана. Прощавам ти.
Хана повдигна вежди. Е, това се оказа лесно.
— Добре, тогава — рече тя и се накани да си тръгва. Готово!
Но изведнъж се сепна. Може би беше твърде лесно.
— Чакай. Да не би да не го мислиш наистина? Ако си наистина ядосана, можеш да ми кажеш. Няма проблем. Аз щях да съм.
Мадисън въртеше един молив между пръстите си.
— Гадно е, че катастрофирахме. Гадно е, че реши да ме зарежеш. Но що се отнася до мен, може би нещата щяха да се развият много по-зле, ако бях шофирала аз.
— Трябваше по-настоятелно да те накарам да си вземеш такси. — Хана седна на ръба на спретнато оправеното легло на Мадисън. — То нямаше да катастрофира.
Мадисън се завъртя на стола си.
— Няма как да знаем със сигурност. Същият човек можеше да се опита да се блъсне и в него. — Тя се поколеба и очите й грейнаха. — Знаеш ли, че намерихме видеоматериал?
— С другия шофьор? — Хана се наведе напред. — Видя ли кой е? Али ли беше?
— На него се виждаше част от регистрационната табела и известно време смятах, че са напипали нещо, но накрая не можаха да разберат кой е шофьорът — отвърна Мадисън. — Единственото нещо, което ченгетата разбраха бе, че колата е „Акура“.