Пред очите на Хана се появиха петна. Акура? Не беше ли намерила Спенсър верижка с емблемата на „Акура“ в рекламната къща на доведения си баща?
Мадисън потри носа си.
— Ще ми се да можех да си спомня кой е шофьорът. Ще ми се да можех да си спомня каквото и да е от онази нощ. — Тя грабна телефона си от бюрото. — Едва си спомням как влязох в онзи бар. Бях пила две питиета на друго място, където никога не проверяват личните карти, преди да отида там, но помня, че онзи готин барман много искаше да вляза вътре.
Хана се напрегна.
— Да, Джаксън. И е мен се случи същото.
Тя си спомни: бе минала край бара и Джаксън стоеше на входа. Днес питиетата са на половин цена, беше рекъл той с флиртуващ тон, заслепявайки я с ултрабялата си усмивка. Имаше вид на младеж, който бе играл лакрос и беше тренирал гребане в гимназията, макар че в очите му имаше хищнически проблясъци. Много по-късно, след като Хана и Мадисън се бяха сближили, Хана се беше навела напред, за да подхване Мадисън, преди момичето да падне от бар-стола. Когато вдигна поглед, тя зърна Джаксън, който надничаше в пазвата й с мазна усмивчица.
— Иска ми се тоя тип да ми падне в ръцете — рече мрачно бащата на Хана.
Мадисън, изглежда, се двоумеше.
— Може да не е знаел, че съм непълнолетна.
Хана отвори уста, но не каза нищо. Джаксън може би не знаеше, че Мадисън не е навършила двайсет и една години, но той й наливаше питиетата по-бързо, отколкото тя успяваше да ги изпие. А когато Хана беше предложила да й извика такси, той просто се беше изсмял.
Господин Мерин потупа устната си с показалец.
— Можеш ли да ми го опишеш?
Мадисън се усмихна смутено, след което потупа телефона си.
— Имам снимка. Направих я тайно, защото си помислих, че е много готин.
Хана погледна в телефона. Видя тъмна снимка с профила на привлекателен младеж с къса коса. Мадисън го беше уловила, докато й забъркваше маргарита.
— Да, това е той.
След това Мадисън погледна часовника си.
— Всъщност трябва да отивам на репетиция с оркестъра. — Тя тромаво се изправи и протегна ръка. — Приятно ми беше да се запознаем, господин Мерин. И се радвам, че те видях отново, Хана.
— И аз се радвам — отвърна Хана, разтърсвайки ръката й. — Желая ти успех… във всичко.
— Успех с рекламата ти — изсумтя Мадисън. Ще се справиш по-добре от мен.
Хана и баща й тръгваха мълчаливо по коридора, но господин Мерин внезапно я прегърна през раменете.
— Толкова се гордея с теб — каза той. — Трудно е да се изправиш лице в лице с демоните си и да излезеш чиста от ситуацията.
Хана отново почувства как очите й се напълват със сълзи.
— Благодаря ти, че дойде с мен.
Внезапно телефонът й изпиука. Сърцето й подскочи. Беше Майк, който най-после отговаряше на съобщенията й. Извинявай, денят ми беше много зает, беше написал той и тя въздъхна с облекчение. Всичко беше наред.
Но тогава забеляза, че има и второ съобщение. Погледна към екрана и изтръпна. Второто беше от непознат подател.
Точно когато се сдобриш с татко, аз ще ти отнема всичко. Да не кажеш, че не си получила предупреждение от мен.
А.
— Хана? — Господин Мерин се обърна към нея. — Добре ли си?
Ръцете на Хана трепереха. Това заплаха срещу баща й ли беше?
Тя препрати съобщението на Фуджи. След това погледна баща си, който я гледаше разтревожено от края на коридора.
— Добре съм — отвърна уверено тя. И наистина беше така. Щом Фуджи работи толкова усърдно по случая, че да не може да приема обажданията на Хана, значи се грижи всички да са в безопасност.
Дано наистина да е така.
17.
Стените рухват
Петък сутринта Спенсър и Чейс седяха в „Уърдсмитс Букс“. Помещението миришеше на прясно сварено кафе и захаросани бухтички, от тонколоните се носеше тих джаз, а на импровизираната сцена един поет рецитираше последните си творения в сферата на белия стих. Книжарницата представяше поредица рецитали, наречена „Утринна муза“, в която местни автори четяха творбите си на жадните за кафе клиенти.
— Страхотно беше, нали? — попита Чейс, когато поетът завърши своята безкрайна поема в бял стих и двамата се изправиха, за да си вървят. — Този човек има невероятен усет за метафоричност. Ще ми се аз да можех да пиша такива стихотворения.
Спенсър повдигна вежда.
— Това означава ли, че пишеш стихове?
— Понякога. — Чейс изглежда се смути. — Но повечето се оказват много смотани.