Подът се разтрепери. Разнесе се трясък на счупено стъкло и всички фигурки се пръснаха по пода. Внезапно настъпи пълна тишина. Емили и Карълайн спряха и се обърнаха. Госпожа Фийлдс се отпусна на колене, вперила поглед в разрухата. Или поне това си мислеше Емили, че прави, докато майка й не се обърна. Лицето й беше станало призрачно бяло. Устата й беше отворена и тя се опитваше да си поеме въздух. Ръцете й се бяха вкопчили в гърдите, а на лицето й бе застинал израз на ужас.
— Мамо? — Карълайн изтича до нея. — Какво става.
— Мисля… моето… — Това беше всичко, което успя да произнесе госпожа Фийлдс. Тя се вкопчи в лявата й ръка и се срина настрани.
Карълайн издърпа безжичния телефон от гнездото му на бюрото. Пръстите й бързо набраха 911.
— Помощ! — извика тя, когато някой се обади. — Майка ми получи сърдечен пристъп!
Емили коленичи безпомощно до майка си.
— Мамо, съжалявам — произнесе тя през сълзи, вперила поглед в ококорените, отчаяни очи на майка си.
Господин Фийлдс се приближи и пъхна един аспирин в устата на съпругата си, след което я накара да го глътне. Секунди по-късно откъм улицата се разнесе вой на сирени. Парамедиците връхлетяха през входната врата. Те избутаха Емили и останалите настрани и започнаха да прикачат към госпожа Фийлдс разни монитори и кислородна маска. Двама силни мъже я прехвърлиха в една носилка и преди Емили да се усети, вече я изнасяха навън.
Всички изтичаха пред къщата, където беше спряла линейката. Двама съседи бяха излезли на моравите си да позяпат.
— Само двама могат да дойдат с нас — каза главният парамедик на господин Фийлдс. — Останалите могат да карат след нас.
Господин Фийлдс погледна към Емили.
— Остани тук — изръмжа той. — Хайде, Карълайн.
Емили се скри в къщата, сякаш бе получила ритник от него. Баща й никога досега не й беше говорил по този начин.
Тя затвори вратата и се облегна на нея, дишайки тежко. В кухнята всичко беше така, както го бяха оставили. Вилиците лежаха в чиниите. Кафемашината писукаше силно, показвайки, че кафето е готово. Скринът в дневната лежеше разбит на пода, а около него бяха пръснати начупените фигурки. Емили отиде при тях и коленичи. Любимата краварка на майка й беше обезглавена. До отдушника се въргаляше отчупена ръка, стиснала котле. Малките балерини бяха останали без крака, спокойно изглеждащите кравички нямаха рога и опашки.
Искаше й се да намери Али и да я удуши с цялата си сила. Но единственото, което й оставаше, бе да гледа натрошените останки от най-ценните притежания на майка й и да плаче.
21.
Затворени врати
Седмица по-късно Спенсър се промъкна в гората зад къщата си, за да се срещне с Ариа, Хана и Емили. Беше толкова тъмно, че не се виждаше почти нищо, затова тя използва фенерчето на мобилния си телефон, за да си осветява пътя. От земята стърчаха дебели корени. Напреки на пътеката лежеше паднал ствол. Скоро стигна до стария кладенец на желанията, каменна реликва от 1700 година. Той беше обрасъл с мъх. Някои от камъните се въргаляха настрани. Спенсър надникна през ръба и хвърли едно камъче в дупката. Когато то падна в плитката вода, се разнесе глухо ехо.
Тя се обърна и погледна надолу по хълма към къщата си. Повечето лампи бяха угасени. Прозорецът на сутерена, през който се беше измъкнала навън, зееше широко отворен. На мястото, където се беше намирала плевнята-апартамент, преди Али да я изгори, все още не беше поникнала трева. Спенсър преброи седем автомобила до тротоара, които дебнеха къщата. Те стояха неотлъчно там още откакто момичетата бяха арестувани.
— Здрасти. — Главата на Емили се появи от другата страна на хълма. Нощта беше студена и тя си беше облякла черна блуза с качулка и дънки. Погледна към кладенеца и тихо изхленчи. — Наистина си смяташ, че тя е идвала тук?
— Така мисля. — Спенсър се осмели да докосне хлъзгавите извивки на камъка. Стойката на кофата беше полуизгнила и обрасла с мъх отвсякъде, а самата метална кофа лежеше на няколко метра встрани. — Оттук има идеален изглед към къщата ми.
Емили цъкна с език. Изпращя съчка и двете се обърнаха. Ариа и Хана се влачеха нагоре по хълма. Когато стигнаха на върха, момичета просто застанаха под лунната светлина и се спогледаха.
— И така? — рече най-накрая Спенсър. — По-добре да започваме да говорим. Скоро ще ми устроят лов на вещици.
В бъркотията, настъпила след завръщането им у дома, те не бяха намерили време да се срещнат, но тази вечер Хана им беше изпратила съобщение, че трябва най-сетне да се видят. Ловът на вещици обаче си беше факт: репортерите, които лагеруваха пред дома на Спенсър, душеха толкова настървено и бяха толкова хитри, че щяха да усетят липсата й преди собственото й семейство. В седмицата след ареста майка й почти не беше ставала от леглото, а господин Пенитисъл нервно се суетеше на пръсти около нея, сякаш се страхуваше, че тя ще откачи и ще направи нещо ненормално.