Той се обърна и тръгна към кабинета си. Хана зяпна изненадано. Тогава Майк пристъпи напред.
— Тя си остава ваша дъщеря, господин Мерин — извика той.
Господин Мерин спря и го изгледа яростно.
— Това не е твоя работа, Майк. — После погледна към Хана. — Точно сега не мога да застана до теб. Съжалявам.
Прониза я чисто физическа болка. Да застана до теб. Какъв циник.
— Сериозно ли говориш?
Погледът му отново се отмести към протестиращите.
— Дадох ти толкова шансове. Опитах се да бъда до теб. Но точно сега това би означавало политическо самоубийство. Ти си сама.
— Притесняваш се за кампанията? — изписка Хана. Тя пристъпи към него. — Татко, моля те, изслушай ме. Не съм убила никого. Онзи клип, който показва как бия момичето, е фалшив. Познаваш ме — не бих го направила. Не съм такъв човек.
Тя продължи да върви към него с протегнати ръце, но господин Мерин отстъпи назад с предпазливо изражение на лицето. Тогава телефонът на бюрото иззвъня и господин Мерин даде знак на администраторката да се обади. Тя промърмори нещо, след което го погледна.
— Том — каза тя, прикривайки слушалката с ръка. — Обажда се онази репортерка от Сентинъл.
Лицето на господин Мерин се сгърчи.
— Ще я приема в кабинета си. — Той погледна гневно Хана. — Сега трябва да си вървиш.
Той се обърна и тръгна по коридора, без дори да се сбогува. Хана остана за миг неподвижна, чувствайки как всяка молекула в тялото й ще се взриви и ще я разпръсне във въздуха. Един протестиращ наду свирка. Някой друг извика одобрително. Хана затвори очи и се опита да заплаче, но беше твърде зашеметена.
Почувства пръстите на Майк около ръката си.
— Хайде — прошепна той, повеждайки я обратно към асансьора. Тя не каза нищо, докато двамата се спускаха към първия етаж. Не каза нищо, когато Майк я изведе от асансьора и я поведе през фоайето към входната врата. Едва когато зърна протестиращите, които маршируваха в кръг точно пред нея, тя се спря и го погледна нервно.
— Той каза да излезем отзад.
— Наистина ли ти пука какво иска този човек от теб? — Бузите на Майк пламтяха. Той стисна ръката й още по-силно. — Мога да го убия, Хана. Не му дължиш нищо.
Брадичката на Хана потрепери. Майк беше абсолютно прав.
Сълзите потекоха по бузите й и тя излезе на тротоара. Когато протестиращите отново я заобиколиха, тя проплака пронизително. Майк веднага я прегърна силно, избутвайки я през тълпата. И през всичките викове и крясъци една кристалночиста мисъл се отпечата в съзнанието на Хана. Тя не дължеше нищо на баща си. Спомни си колко гадно се беше чувствала през всичките тези години, когато баща й бе избрал Кейт вместо нея.
Но нищо не можеше да се сравни с това, че той беше предпочел целия щат Пенсилвания пред нея.
23.
Извън списъка
Същия петък Емили стоеше във фоайето на роузуудската болница. Край нея минаваха лекари, които изглеждаха важни и заети. Емили отиде до окачения на стената справочник и намери кардиологичното отделение, където майка й се възстановяваше след спешната сърдечна операция. Не че баща й или сестра й бяха казали нещо по въпроса — те почти не се мяркаха у дома. Емили трябваше сама да се ориентира в мъглявината от лекари и сестри, които изглеждаха шокирани, че не е получила информацията от семейството си. Всъщност тя не трябваше да напуска къщата, но какво биха могли да й кажат от полицията, ако я завареха тук? Че не й е позволено да види болната си майка?
Емили се опитваше да види хубавата страна на нещата. Наистина бе гадно, че гаранцията струваше толкова много пари, че сега щеше да се наложи да се справят без коли — и няколко други неща, които различни яки мъже бяха изнесли от къщата пред изминалите две седмици, включително старинната бебешка количка на бабата на Емили и статуята на бебето Исус, която Емили й майка й бяха реставрирали миналата година след като тя пострада от група вандали. Но Емили все още беше част от семейството, за бога. Освен това тази сутрин тя най-после успя да се свърже с господин Годард и той й беше казал, че след процеса, независимо от присъдата, парите от гаранцията щяха да бъдат върнати на семейството й. Те щяха да си вземат обратно колите. Всички щяха да се върнат в университетите си. Всичко щеше да бъде наред.
Сърцето й тупкаше ускорено, когато се качи в асансьора и пое към третия етаж. Веднага щом се озова в отделението, тя забеляза баща си и Карълайн да спят на столовете в чакалнята. В скута на баща й лежеше разтворено списание „Спортс илюстрейтид“. Палтото на Карълайн бе наполовина съблечено. Емили леко се усмихна, отбелязвайки колко мили и дружелюбни изглеждат в съня си. Това й даде някаква надежда. Може би всичко щеше да се оправи.