Очите на Стърбридж грейнаха.
— Точно така! Чувам, че храната там е страхотна.
Ариа затвори очи и се насили да диша спокойно.
Майк бутна листовете обратно към Стърбридж.
— Благодаря ви за отделеното време, но откачилият сте вие, човече. — Той издърпа тетрадката от ръцете на адвоката и улови Ариа за ръката. — Да вървим.
— Ще съжалявате! — извика Стърбридж, докато се отдалечаваха по коридора.
— Извинявай — каза Майк, бутвайки люлеещата се врата. Изглеждаше отчаян. — Ако знаех, че това е целта му, никога нямаше да те докарам тук.
— Няма проблем — промърмори Ариа, втренчена безизразно в група дебели лелки, които се бяха събрали пред „Кървс“. Край с надеждите за кадърен адвокат.
Телефонът изжужа в джоба й. Тя го извади и погледна съобщението. Подхващам отново лова — беше написала Емили. — С мен ли сте или не? Хана беше отговорила утвърдително. Минута по-късно Спенсър също отговори с да.
— Какво е това? — попита Майк, навеждайки се към нея. Ариа се накани да прикрие екрана, но брат й вече беше видял съобщението. Лицето му грейна. — Да. Отново тръгвате след Али?
— Ти няма да се намесваш — рече бързо Ариа.
Майк клюмна.
— Защо не? Знам всичко. Мога да помогна. Няма какво да губиш.
Ариа затвори очи.
— Съжалявам — отвърна тя. — Просто не мога да ти позволя.
Лицето му посърна.
— Ще използвам безсмъртните думи на онзи откачен адвокат: ще съжаляваш.
Ариа прибра телефона в джоба си. Не, щеше да съжалява, ако му позволеше да й помогне. Вече беше загубила достатъчно. Не можеше да си позволи да изгуби и брат си.
* * *
Няколко часа по-късно, когато Ариа стигна с колелото си до местния „Уауа“, вече валеше. Тя зърна приятелките си близо до горичката, която разделяше минимаркета от жилищния комплекс, и тръгна към тях. Обувките й веднага потънаха в калта. Дъждовните капки се стичаха по бузите й. Тя придърпа качулката над главата си и се затича.
Когато видя, че всички са се събрали, Спенсър въздъхна треперливо.
— Така. Как ще действаме? С какво разполагаме за Али, което би могло да ни свърши работа?
Всички се умълчаха. Един камион, разнасящ мляко, сви към „Уауа“ и паркира отстрани. Тогава Емили се прокашля.
— Аз имам гласово съобщение от Али. Тя ми се смееше. Ни се смееше.
Очите на Ариа се разшириха.
— Али ти се е обадила?
— Защо й е да го прави? — прошепна Спенсър със свит стомах.
— Не знам. — Емили опря ръце на хълбоците си. — Но го направи.
— Може би е решила, че вероятността точно ти да я издадеш, е най-малката — предположи Спенсър.
— Ами, сбъркала е. — Емили извади телефона си. Те се събраха около него и изслушаха гласовото съобщение. Когато Ариа чу пискливия кикот, по гърба я полазиха тръпки.
— Не мога да повярвам — промърмори пребледнялата Хана. — Според теб нарочно ли ти се е обадила или се е получило случайно?
Емили затвори очи.
— Нямам представа.
— Трябва ли да го препратим на Фуджи? — попита след миг Ариа.
Спенсър изсумтя.
— Тя смята, че всичко сме си измислили. Възможно е и това съобщение да идва от някой наш телефон.
Ариа погледна към Емили.
— Пусни го отново.
Емили го пусна. Ариа се заслуша в познатия смях, който се изви във въздуха.
— Звучи така, сякаш тя се намира сред тълпа, не мислите ли?
— И се чува някакво обявление — отбеляза Хана. — Но не мога да чуя какво точно казва мъжът.
— Знам, и аз го чух — потвърди Емили. — Ако успеем да изолираме тази част от съобщението, може би ще успеем да проследим откъде ни се е обадила Али. Може да се окаже място, което често посещава.
— А може да е поредният капан — рече горчиво Ариа.
Хана я погледна гневно.
— Имаш ли по-добра идея?
— Съжалявам. — Ариа разпери ръце. — Но дори да получим някаква следа от съобщението, какво ще правим с нея? Не можем просто да нахлуем в полицейския участък и да кажем, Хей, може да вземем на заем криминоложкото ви оборудване?
Очите на Спенсър грейнаха.
— Всъщност познавам някой, който знае как да използва тези неща — и да ни помогне.
Емили леко наведе глава.
— Кой?
— Сестра ми и Уайлдън.
Хана избухна в смях.
— Мелиса? Сериозно ли говориш?
— Тя ми предложи услугите си. И си помислете — нормално е Мелиса да желае смъртта на Али. — Спенсър скръсти ръце на гърдите си. — Можем да вземем влака до града. Късно е — никой няма да ни обърне внимание. Най-лошото, което може да се случи, е Мелиса да ни затръшне вратата под носа… или да се обади на ченгетата.