Ариа се загледа безизразно в „Уауа“, обмисляйки предложението. Духаше вятър, който донасяше до обонянието им аромата на домашно приготвени понички.
— Аз съм съгласна, ако и вие сте съгласни.
— И аз — рече Хана.
— Бройте ме и мен — каза Емили с грейнали очи. — Да вървим.
25.
Аудиозаписът
— Ъъъ, здрасти? — каза Мелиса Хейстингс, когато отвори вратата на викторианската си къща на Ритънхаус Скуеър пред Спенсър и останалите. Беше почти полунощ; цялото й лице бе намазано с ухаещ на лавандула крем и тя беше облякла протъркана тениска на „Роузууд Дей“ и боксерки с щампи на миниатюрни златисти ретривъри. Спенсър имаше усещането, че бяха на Уайлдън.
— Може ли да влезем? — попита тя сестра си. — Важно е.
Мелиса погледна към останалите застанали на верандата момичета и кимна.
— Влизайте.
Тя ги поведе напред по коридора, като ги помоли да оставят нещата си и обувките в малката гардеробна, която се намираше встрани от вестибюла. После влязоха в дневната със стени в успокояващо жълто и лъскав орехов паркет. Мебелите, украшенията и килимите си подхождаха идеално. Спенсър си помисли, че стаята й изглежда позната и почти веднага се досети защо. Тя беше подредена точно като къщата им в Роузууд. Телевизорът в дневната показваше Си Ен Ен. Както обикновено репортерите говореха за убийството на Табита. Делото на Лъжкините след седем дни, гласеше банерът в долната част на екрана. Мелиса го изключи.
— Спенсър? Хана? — Уайлдън се появи на стълбището, облечен също в боксерки и тениска. Той изглеждаше изнервен.
Стомахът на Спенсър се сви. Може би идеята не беше чак толкова добра — Мелиса беше неин съюзник, но Уайлдън?
Сестра й пристъпи напред.
— Дарън, трябва да им помогнем.
Уайлдън въздъхна и слезе на първия етаж. Лицето му изразяваше предпазливост, но в него се долавяше и любопитство. Емили бръкна в джоба си и му подаде телефона си.
— Получих гласова поща, която ми се иска да провериш. Почти съм убедена, че гласът е на Али.
— Имаш ли някакво оборудване, което може да усили част от записа? — попита Спенсър. — Може би ще успеем да разберем откъде се обажда.
— Или дори да изолираме гласа й и да докажем, че наистина е тя — додаде Емили. — Ченгетата не вярват, че е още жива. Трябва да ги накараме да го разберат.
Уайлдън присви зелените си очи.
— Все още не съм убеден, че това е добра идея.
— Дарън, моля те. — Мелиса се приближи до него. — Това е сестра ми.
Спенсър преглътна буцата в гърлото си. Толкова бе хубаво да я чуе да го казва.
— Погледът на Уайлдън премина по момичетата.
— Добре — каза той след миг, след което взе телефона на Емили и седна на дивана. — Когато работех в роузуудския участък, използвахме програма, до която имахме достъп чрез вътрешната ни мрежа — трябваше ни само цифров файл на записа. Ако паролите на мрежата не са променяни, мисля, че ще успея да вляза в системата.
— Това ще е супер! — ахна Емили.
Мелиса отиде в задната стая. Момичетата се настаниха на дивана и зачакаха. Мелиса се върна с един сребрист МакБук Еър и ю-ес-би кабел. Уайлдън вдигна капака и написа нещо на клавиатурата.
— Влязох. — Той подаде на Емили телефона и кабела. — Включи го към компютъра и пусни записа отначало.
Емили направи каквото й беше казано, влезе в гласовата си поща и намери записаното съобщение от Али. В него се чуваха множество гласове, които говореха едновременно, но бяха приглушени и думите не се разбираха. След това в стаята отекна смразяващият смях на Али. Всички се вцепениха. Тя се смя цели пет секунди, след което записът свърши.
Мелиса затвори очи.
— Това със сигурност е тя.
Дори Уайлдън изглеждаше стреснат.
Отново проиграха съобщението. Мелиса доближи ухо към телефона.
— Звучи така, сякаш се намира сред тълпа.
— И ние така си помислихме. — Спенсър погледна към лаптопа. Аудиопрограмата беше разбила гласовата поща на пакети с информация и аудиопотоците бяха излезли на екрана. Всеки път, когато Али се смееше, единият аудиопоток се раздвижваше. Като фон се чуваха викове и смях. Някой направи анонс по мегафон и вторият аудиопоток се размърда.
— Чухте ли това? — посочи го Спенсър. — Мислехме си, че ако успеем да изолираме това обявление, можем да разберем откъде се обажда.
Мелиса, която седеше в ъгъла на дивана, обгърна коленете си с ръце и ги притисна към гърдите.
— Не мога да повярвам, че има куража да ви се обади, докато се намира насред тълпа.
— Освен ако не е сред тълпата, а близо до нея — рече Спенсър.