Уайлдън отново прослуша съобщението, маркира втория аудиопоток и натисна някакъв бутон в долния край на екрана. Фоновият шум заглъхна и анонсът прозвуча по-силно, но все още не бе достатъчно изчистен.
Някъде в къщата се разнесе подраскване. Спенсър скочи на крака.
— Какво беше това?
Всички се умълчаха. Лицето на Хана пребледня, а Емили не можеше да помръдне от мястото си. Нещо прошумоля. Разнесе се едно съвсем тъничко скръц. Ариа притисна длани към устата си.
Мелиса се надигна от дивана и се огледа.
— Тази къща е на сто години. Издава много шумове, особено когато е ветровито.
Те се ослушваха още известно време. Тишина. Уайлдън се върна към компютъра.
— Нека да опитам нещо друго — промърмори той, натискайки няколко други бутона.
След това пусна отново съобщението. Мелиса присви очи.
— Струва ми се, че някой като че ли казва Ига ига през мегафон… и след това съобщението прекъсва.
Уайлдън не спираше да проиграва съобщението. Викове. Силен звук от мегафона. Ига, ига.
— Може би се намира на някое спортно събитие — предположи Хана.
— И Али се крие под пейките? — попита Спенсър, поглеждайки я колебливо.
Уайлдън натисна още няколко бутона. После на екрана се появи съобщение. Неизвестен потребител. Достъпът отказан.
— Мамка му — изруга той и се облегна назад. — Май се досетиха, че някой извън полицията използва програмата, и ме изхвърлиха.
Спенсър се наведе напред.
— Можеш ли да се логнеш отново под различно име?
Уайлдън затвори капака на лаптопа и поклати глава.
— Не мисля, че трябва да опитвам. Изобщо не би трябвало да го правя.
Спенсър погледна към сестра си.
— Не можеш ли да направиш нещо друго?
Погледът на Уайлдън шареше из стаята.
— Съжалявам, момичета.
Очите на Мелиса се напълниха със сълзи.
— Просто не е честно така! Вие, момичета, не го заслужавате. Алисън не бива да спечели.
— Разговаря ли с татко? Според тях какви са ни шансовете? — попита Спенсър. — Всеки път, когато попитам Годард или другите от правния екип, те все избягват точния отговор. Смяташ ли, че наистина ще ни изпратят в Ямайка?
Мелиса погледна към Уайлдън. Той извърна глава. Когато отново погледна Спенсър, очите й бяха пълни със сълзи.
— Татко казва, че нещата изглеждат безнадеждни — прошепна тя.
Стомахът на Спенсър се сви. Тя се пресегна и хвана Ариа за ръката. Емили облегна глава на рамото на Хана. Безнадеждни.
— Какво ще правим? — простена Емили.
Уайлдън се прокашля.
— Само не правете нищо прибързано, момичета. Носят се… слухове.
Всички се спогледаха. Дори не си заслужаваше да питат какви — всички знаеха за какво става дума: пактът им за самоубийство. Внезапно Спенсър си помисли, че това може би изобщо не е лоша идея. Все пак както друго й оставаше?
Но след това тя отново погледна към Мелиса. Сестра й изглеждаше разтревожена, сякаш бе успяла да прочете мислите на Спенсър. Спенсър стисна ръката й, а сестра й я привлече към себе си и я прегърна. Миг по-късно Ариа също ги прегърна, а след това и Емили, и Хана. Спенсър вдъхна чистия, сапунен аромат на сестра си. Хубаво беше след толкова години на омраза най-после Мелиса да е на нейна страна. И макар да не можеше да помогне, тя поне взимаше всичко присърце.
И тъй като не им оставаше нищо друго, момичетата се изправиха и тръгнаха към вратата. Мелиса ги последва с наведена глава и вид на пораженец. Предложи им да ги закара до гарата, но Спенсър махна с ръка.
— И без това направи достатъчно.
— Обадете ми се, ако имате нужда от нещо — каза Мелиса на Спенсър, а по бузите й се стичаха сълзи. — Дори само за да поговорим. Винаги съм на разположение.
— Благодаря — каза Спенсър и стисна ръката й.
След което се обърна към улицата. Температурата навън беше спаднала значително и луната се беше скрила зад облаци. Спенсър обгърна с ръце тялото си и тръгна след останалите към гарата. Никой не каза нищо, защото просто нямаше какво. Поредната задънена улица. Поредната изстинала следа.
26.
Най-тъмното място
Следващия четвъртък Емили се събуди с главоболие под идеално синьо небе. Опита се да стане от леглото, но краката й отказваха да помръднат. Трябва да станеш, каза си тя.
Само че защо? Церемонията по дипломирането и в „Роузууд Дей“ започваше след час, но и без това училището нямаше да я допусне да участва. Беше получила разрешение да присъства, но защо да иска да гледа? Освен това майка й още не се беше върнала от болницата, още скъпи предмети изчезваха от къщата, ФБР продължаваше да смята, че Али е мъртва и че момичетата са убили Табита. Процесът на Емили беше утре и след това щяха да я изпратят в Ямайка. Лятото разцъфваше навсякъде около нея — съседите си приготвяха барбекю и играеха с кучетата си, и се разхождаха из квартала. Но когато Емили погледна към цъфтящите цветя или към сияйната зелена трева, единственото, което почувства, беше страх. На това можеха да се наслаждават всички останали, но не и тя.