— Съжалявам — додаде тя. — Наистина ужасно съжалявам.
След това бързо изтича нагоре по стълбите, преглъщайки хлипанията си, докато не се скри зад затворената врата на стаята си. Телефонът й примигваше на леглото. Нов материал за Модния крадец, пишеше на екрана. Емили прегледа новините. Процесът на Джордан беше определен за следващата седмица. Експертите твърдят, че присъдата ще бъде между двайсет и петдесет години затвор.
Емили запрати телефона си срещу стената. Ако не беше Емили, с Джордан всичко щеше да е наред. Беше съсипала и нейния живот.
Тя представляваше точно обратното на цар Мидас — всички и всичко, до което се докоснеше, се превръщаха в гнилоч и вече не можеше да оправи почти нищо. Внезапно й хрумна нещо. Голяма част от случващото се беше извън контрола й, но имаше един начин отново да направи семейството си щастливо, да им върне парите и да изцери майка си. Емили можеше напълно да изчезне.
Но дали щеше да се осмели дори да си го помисли?
Емили прегърна силно възглавницата си. Ако в този момент не се намираше тук, ако не представляваше непрекъснат източник на стрес, майка й щеше да се възстанови. Но когато си помисли да изчезне, тя нямаше предвид просто да напусне града. Беше взела по-голямо, по-страховито, по-крайно решение.
Щеше да спаси семейството си. А и на кого щеше да липсва?
На долния етаж избухна смях. Някой отвори вратата и отново я затвори. Емили се надигна от леглото си и застана в центъра на стаята; пръстите на краката й нервно потрепваха. Установи, че просто не може да прогони тази мисъл от главата си. Струваше й ужасно разумна. Не можеше повече да живее така. Не можеше да остави семейството й да страда. Не можеше да отиде и в Ямайка. Може би не Али и помощникът й бяха започнали онези слухове. Може би всички смятаха, че това е следващата логична стъпка.
Емили затвори очи и се замисли за миг. В главата й изплува образът на роузуудския покрит мост. По-голямата му част беше покрита, от вътрешната страна стените му бяха нашарени с графити, но покрай външната минаваше тесен перваз, от който имаше достъп до водата. Потокът беше дълбок по това време на годината, заради топящия се сняг. Сигурно все още щеше да е студено. Вцепеняващо.
С разтуптяно сърце тя нахлу дънките си и една тениска. След това събра цялата си смелост, отвори прозореца, пропълзя по покрива и се прехвърли на стария дъб, след което се спусна по ствола му както всеки път, когато се измъкваше тайно от дома си. Мостът се намираше на двайсет и пет минути пеша. По времето, когато баща й щеше да се качи в стаята й, за да я нагледа — ако изобщо решеше да се качи — тя отдавна щеше да си е отишла.
27.
Истинските приятели не позволяват на своите приятели да скачат
Същата сутрин Спенсър и Мелиса стояха до столовата на „Роузууд Дей“. Всичките сто и шестима съученици на Спенсър, облечени в черно-бели академични мантии, седяха на сгъваеми столове пред импровизираната сцена. Спенсър, обаче, беше облечена в обикновена памучна рокля и не носеше шапка.
Лицата на децата, с които беше прекарала последните дванайсет години, стояха подредени в редица. Фай Темпълтън седеше до Девън Арлис. Приятелката на Спенсър от отбора по хокей на трева Кирстен Калън се кискаше с Мая Сен Жермен. Ноъл Кан, който все още изглеждаше леко отпаднал, седеше заедно с приятелчетата си от отбора по лакрос. Наоми Циглър, Райли Улфи и Клаудия Хууско си шепнеха нещо. Участниците в многобройните училищни пиеси, където бе играла и Спенсър, си играеха с пискюлите на академичните си шапки. Колегите й от училищния вестник и годишника си правеха вятър с програмите. Никой от тях не я погледна. Нямаше дори четири празни стола, където би трябвало да седят Спенсър, Ариа, Емили и Хана. Сякаш „Роузууд Дей“ ги беше изтрил от паметта си.
Спенсър се огледа, чудейки се дали някое от останалите три момичета ще се появи. Най-накрая забеляза Ариа и майка й в другия край на игрището. Хана се криеше под пейките. Емили не се виждаше никъде. Може би тя бе постъпила най-правилно.
Директорът Апълтън се прокашля на сцената.
— А сега ви представям нашия отличник Мейсън Байърс, който ще произнесе прощално слово.
Разнесоха се гръмотевични аплодисменти и Мейсън се надигна от мястото си, за да излезе на сцената. Спенсър поклати глава едва забележимо. Мейсън Байърс? Вярно, че той беше умен, но тя нямаше престава, че е втори в поредицата отличници. Тя трябваше да е там, на сцената. Беше си приготвила речта още предишната година. Доколкото познаваше Мейсън, който не се стряскаше от нищо, той сигурно бе написал речта си едва предишната вечер.