Мелиса се пресегна и стисна ръката на Спенсър.
— Всичко ще бъде наред.
Спенсър преглътна буцата в гърлото си, изпълнена с признателност, че до нея има човек, който разбира колко болезнено приема всичко. Но все пак й идваше в повече.
— Да се махаме оттук — изръмжа тя и тръгна към паркинга.
Мелиса я последва. Когато минаха край големия фонтан пред гимнастическия салон, тя се прокашля.
— Виж какво, опитваме се да ти намерим някой първокласен адвокат от Ямайка. Дарън има някои връзки там, както и татко.
Спенсър се щипна по носа; ненавиждаше мисълта, че никой от американските адвокати дори не се замисляше върху възможността да поеме случая.
— Знаеш ли колко време ще е необходимо, за да се стигне до процес в Ямайка?
— Получавам противоречиви отговори. — Токчетата на Мелиса потракваха по тротоара. — Някои хора твърдят, че са само няколко месеца. Други казват години.
Спенсър тихо проплака.
Откъм столовата се дочуха радостни възгласи. Мелиса се спря насред претъпкания паркинг.
Съжалявам — каза тя със съчувствено изражение. Огледа паркинга и се наведе към Спенсър. — Ако наистина те изпратят в Ямайка, аз ще я потърся, докато те няма. Не искам да спирам, докато наистина не умре.
Спенсър поклати глава.
— Недей. Страхотно е, че ми правиш такова предложение, но тя е опасна. Ще те убие, Мелиса. Не бих могла да го понеса.
— Но… — Мелиса се поколеба и въздъхна. — Така просто не е честно.
Спенсър също не смяташе, че е честно. И точно в това се криеше иронията: точно когато двете с Мелиса наистина бяха започнали да се разбират, бяха се превърнали в сестрите, които Спенсър винаги се бе надявала, че ще бъдат, животът й бе свършил.
Телефонът й шумно иззвъня. Спенсър погледна към екрана. „ЕМИЛИ“, пишеше там. Докато Мелиса отключваше колата, Спенсър се обади. От другата страна не се чуваше нищо, само воят на вятъра.
— Ало? — каза Спенсър. — Ем?
След това чу плач. В началото риданията бяха тихи, после постепенно се засилиха.
— Емили! — извика Спенсър в телефона. — Ем, там ли си? Защо не си на дипломирането?
Риданията спряха. Чу се някакво шумолене и после Емили подсмръкна шумно в слушалката.
— С-спенсър? — изхленчи тя.
Спенсър се напрегна.
— Защо не си на дипломирането?
— Просто се обаждам, за да ти кажа сбогом.
Вятърът отново задуха в слушалката. Откъм мястото на събитието се разнесоха първите ноти на „Pomp and Circumstance“ на Едуард Елгар.
— Какво става? — Внезапно й се стори, че Емили отново плаче. Спенсър стисна по-здраво телефона. — Ем. Какво има?
— Просто повече не мога да издържам — каза Емили. Гласът й беше абсолютно равен. — Наистина съжалявам. Просто… приключих.
Кожата на Спенсър настръхна. И преди се беше сблъсквала с отчаянието на Емили, особено след като бе родила бебето си. Но това изглеждаше по-различно, сякаш Емили бе попаднала на някое много тъмно място и нямаше представа как да се спаси.
— Къде си? — попита настоятелно тя, стиснала здраво телефона. Мелиса се спря, преди да влезе в колата, поглеждайки с любопитство към Спенсър.
— Няма значение. — Разнесе се съскане като от преминаваща кола. — Никога няма да успееш да дойдеш навреме.
Сърцето на Спенсър се разтупка силно.
— Какво имаш предвид? — попита настоятелно тя, макар да си помисли с ужас, че всъщност знаеше много добре. Завъртя се в кръг, изпълнена с чувство на безпомощност. — Ем, каквото и да си мислиш да правиш, недей. Знам, че нещата са доста напечени, но трябва да се държиш. Просто ми кажи къде си, чу ли?
Емили горчиво се засмя.
— Сигурно дори няма да успея да се удавя. Точно това си мислех, преди случайно да ти се обадя. Избрах си мост — а съм плувкиня, по дяволите.
— Мост? — Погледът на Спенсър шареше насам-натам. Мелиса вече стоеше до нея, очите й бяха ококорени и пълни с въпроси. — Кой? Покрития мост?
— Не — отвърна твърде бързо Емили и Спенсър веднага разбра, че лъже. — Не идвай, Спенсър. Затварям.
— Ем, недей! — изпищя Спенсър. Връзката прекъсна. Спенсър се опита да набере отново Емили, но телефонът звънеше ли звънеше, без дори да се прехвърли на гласова поща.
— Мамка му — произнесе на висок глас Спецрър.
— Какво става? — попита Мелиса.
Гърлото на Спенсър беше пресъхнало.
— Това беше Емили. Тя е на моста. Мисля, че иска да… — Гласът й секна, но по изражението на Мелиса се виждаше, че тя знае какво има предвид Спенсър.
— Кой мост? — попита настоятелно Мелиса.
— Покрития, в другия край на града — отвърна Спенсър. Тя впери поглед в Мелиса. — Може ли да взема колата ти?