Брадичката на Емили потрепери.
— Не знам дали в думите ти има смисъл. Как ще можем да я разследваме от Ямайка?
— Аз ще помагам! — извика Мелиса. — Ще направя каквото трябва!
Спенсър я погледна признателно, след което отново се обърна към Емили.
— Имаме нужда от теб, Ем. Трябва да се държим заедно, ако искаме да победим А.
Емили здраво стисна очи, изпълнена с емоции.
— Момичета…
— Моля те! — извика Спенсър.
Внезапно, най-после, в далечината се чу вой на сирени. Една линейка спря до брега и няколко парамедици изскочиха от нея.
— Къде е тя? — извика един от тях, млад мъж с набола брада.
— Ето я! — Мелиса посочи към перваза.
Парамедикът кимна, след това се посъветва с другите двама мъже, които изскочиха от колата. Единият от тях поиска подкрепление по уоки-токито си. Вторият започна да вади медицинско оборудване от колата.
Първият мъж изпъна рамене, завърза катераческо въже около кръста си и закачи края му за стълба на една от уличните лампи. След това тръгна по тесния перваз.
— Ела тук, скъпа — рече той нежно, почти с любов. — Вече си в безопасност.
Емили го погледна като обезумяла.
— Хвани ръката ми — рече умоляващо парамедикът. — Моля те, не скачай.
— Имаме нужда от теб, Ем — изкрещя Хана.
— Обичаме те! — извика Спенсър.
Другите двама парамедици се бяха разположили край водата, готови да се хвърлят в нея, ако Емили реши да скочи. Мъжът на моста се приближаваше към нея, а въжето около кръста му се изопна. Емили не помръдна. Най-накрая той се озова достатъчно близо, за да я обгърне с ръце. Емили се сгуши в него с изкривено от болка лице. Той бавно я повдигна и внимателно тръгна към брега. Когато най-после се озоваха на твърда земя, той внимателно я остави на тревата. Тя плачеше.
Спенсър изтича при нея и я прегърна. Ариа и Хана направиха същото. Всички заплакаха.
— О, господи — не спираше да повтаря Спенсър.
— Как можа да го направиш? — проплака Хана.
— Едва не те изгубихме — додаде Ариа.
Емили плачеше толкова силно, че едва успяваше да говори.
— Аз просто… не можех…
Спенсър силно я притисна към себе си. Хана уви пуловера си около раменете й. Един от парамедиците донесе друго одеяло и също го уви около Емили. Мъжът, който я беше спасил, съобщи по радиостанцията, че вече няма нужда от подкрепление — момичето е в безопасност. После седна на земята до момичетата, прегледа зениците на Емили, за да се убеди, че не е изпаднала в шок. Не спомена нищо за това кои са момичетата и какво ги очаква — може би дори не знаеше.
Хлипанията на Емили преминаха в подсмърчания. Момичетата я прегръщаха силно, сякаш се страхуваха, че отново ще я изгубят. Дори Мелиса се включи в груповата прегръдка, галеше Емили по косата и й казваше, че всичко ще бъде наред. Спенсър си представи за миг какво щеше да се случи, ако не бяха дошли навреме при Емили. Дъхът й секна. Дори самата мисъл я ужасяваше. Ако една от тях умреше, част от Спенсър също щеше да умре. В отиването в Ямайка имаше поне една светла нишка — поне щяха да са заедно. Нямаше да се изправят сами срещу това.
Мислите й отново се насочиха към Али. Тя наистина се беше опитала да вкара мисълта за самоубийство в главите им. И виж какво се беше получило. Виж кой едва не им беше отнет. Заради всичко това кучката трябваше да си плати. Повече от всякога.
Мелиса се върна при колата си, оставяйки момичетата насаме. Един миниван се появи на завоя и забави ход при вида на линейката. Спенсър не разпозна жената зад волана, но на гърба имаше избеляла лепенка „Отбор по лакрос на «Роузууд Дей»“. Тя ахна.
— Какво? — попита Ариа и я погледна.
— Сетих се за друг начин да пипнем Али — каза Спенсър. — Но няма да ви хареса.
Ариа се намръщи.
— Какво имаш предвид?
Хладна тръпка се плъзна по гърба на Спенсър.
— Имам предвид Ноъл.
Лицето на Ариа се вкамени.
— Какво за Ноъл?
— Може би той знае още нещо за Али. Може би не ни е казал всичко.
Ариа изглеждаше стресната.
— Искаш от мен да разговарям с него? — Спенсър кимна. Ариа поклати глава. — В никакъв случай.
— Мисля, че Спенсър е права — обади се Хана. — Може би Ноъл дори не осъзнава какво знае. Ами ако това ни отведе при нея?
— Ако не искаш, аз ще го направя — предложи Спенсър. — Нямам нищо против да кажа някои неща на тоя тъпанар.
Ариа наведе очи.
— Той не е тъпанар — рече тихо тя, почти автоматично. После въздъхна. — Мога да се справя. Но само ако Емили — и вие — обещаете никога да не заставате на парапета на някой мост. Загубата ви ще ми се отрази много по-зле от отиването в затвора.