— Обещавам — рече тихо Емили.
— И аз обещавам — каза Хана, а Спенсър кимна. Ариа беше права. Точно сега, когато нещата бяха достигнали опасна критична точка, те трябваше да останат заедно.
Можеха да изгубят толкова много.
28.
Тайният код
— О, господи — изблея госпожа Кан, когато по-късно същия следобед отвори вратата на дома си. Русата й коса бе издухана в идеална прическа, гримът й беше перфектен и тя бе облякла нов кашмирен пуловер в цвят слонова кост и прилепнали по тялото й дънки и беше обула чисто нови чехли. Но лицето й беше бледо и жилите на шията й бяха изпъкнали. Тя гледаше уплашено Ариа, и момичето веднага разбра, че госпожа Кан вярва на абсолютно всичко, което казват по новините. И това беше жената, която веднъж, на една сватба, където присъстваха Ариа и Ноъл, я беше придърпала в прегръдките си и й беше казала: Знаеш ли, мисля за теб като за моя дъщеря. Невероятно бе как няколко нови истории могат до такава степен да променят нечие отношение.
За милионен път през последния един час, Ариа съжали, че се беше съгласила на това. Но така или иначе вече беше тук. Вредата беше нанесена. Тя си пое дълбоко дъх.
— Мога ли да поговоря с Ноъл за няколко минути?
Госпожа Кан отстъпи назад.
— Не мисля.
Невероятно. Ариа хвана дръжката на вратата, преди майката на Ноъл да успее да я затвори.
— Майка ми ме чака ей там. Всичко е наред. — Тя махна с ръка към тротоара, където Ила я чакаше в субаруто. Ариа се изненада, когато майка й се съгласи да я докара при Ноъл, като се имаше предвид, че момичето се беше измъкнало от церемонията по дипломирането. Но може би Ила беше решила, че ченгетата не могат да направят нещо по-лошо на Ариа от това, което бяха сторили досега. През последния месец майка й беше проляла доста сълзи, но сега изглеждаше просто изхабена и изтощена.
— Ще поговорим тук отвън и тя ще ни наблюдава през цялото време — додаде Ариа.
Госпожа Кан погледна с присвити очи към субаруто, но не махна с ръка — сигурно си мислеше, че Ила също е престъпничка.
— Пет минути — каза строго тя. — После трябва да тръгваме за партито на абитуриентите.
Тя притвори вратата. Когато отново я отвори, навън излезе Ноъл.
— Ариа — каза той. Гласът му прозвуча дрезгаво. В ръката си държеше академичната шапка.
— Здрасти — рече тихо Ариа, а сърцето й биеше ускорено.
Имаше усещането, че не беше разговаряла с него от векове. И изведнъж двамата се бяха озовали на верандата му, застанали на няколко сантиметра един от друг. Част от нея копнееше да го прегърне силно. Друга част се страхуваше, че той ще я отблъсне — не се бяха чували откакто я бяха арестували. Трета част, гневната част, искаше просто да се обърне и да побегне.
Когато той срещна погледа й, в очите му се забелязваха дълбоки чувства, загриженост и неувереност. Отоците по бузите му бяха избледнели, а шевовете на челюстта му вече не бяха подпухнали като на чудовището на Франкенщайн. На ръката му имаше гипс, но в общи линии това си беше Ноъл, когото тя си спомняше. Ариа погледна към тениската му на Найк и гърдите й се свиха от болка. Той я беше носил в деня, когато тя се беше върнала от Исландия, първия ден, в който можеше да се каже, че бяха разговаряли. Дали си го спомняше? Дали нарочно не я беше облякъл точно днес?
— Добре… — започна Ноъл.
— Вече… — каза Ариа едновременно с него и млъкна. — Ти пръв.
— Не. — Ноъл преглътна. — Ти.
Ариа се загледа в шарката на теракотения под на верандата. Внезапно осъзна, че няма представа какво трябва да му каже.
— Поздравления — успя да произнесе най-накрая тя, сочейки шапката.
— Благодаря. — Ноъл остави шапката настрани и пъхна ръце в джобовете си. От небето, което синееше над главите им, се разнесе писък на сокол. — Не мога да повярвам — каза тихо той. — Не знам какво се е случило и не искам от теб да ми разказваш, но мисля, че знам кой стои зад всичко това. Прав ли съм?
Ариа кимна и стомахът й се сви.
— Затова имам нужда от твоята помощ.
Ноъл сбърчи вежди.
— Моята?
— Ти й беше приятел. Сигурен ли си, че не знаеш къде може да е?
Ноъл силно тръсна глава.
— Нямам представа.
Ариа въздъхна. Бронзовите камбанки над главата й зазвъняха. Слънцето се появи иззад един облак, огрявайки широката морава.
— Добре, тогава — рече тя и се обърна. — Ще трябва да вървя.
— Чакай. — Гласът на Ноъл прозвуча рязко като гребло, прорязващо водата. Ариа се обърна и видя странния, измъчен израз на лицето му. — В Убежището не са позволени нито телефони, нито имейли, затова използвахме един таен код всеки път, когато тя искаше да поговорим.