Ариа затаи дъх.
— Използвал ли си този код наскоро?
— Разбира се, че не. Дори да знаех, че е оцеляла след пожара, щях да направя всичко възможно да й навредя, не да й помогна.
Ариа се върна при него.
— Можеш ли да го използваш сега?
Ноъл огледа предния двор, сякаш мислеше, че Али може да ги наблюдава.
— Не знам. Може да не се хване.
Ариа обви с ръце парапета, който ограждаше верандата.
— Ние получавахме съобщения от А. — от нея. Но никой не ни вярва. Ловим се за всяка сламка. Повярвай ми, нямаше да те моля за това, но ти си последната ни надежда. Не искаме да отиваме в Ямайка.
Ноъл се облегна на един от дървените столове.
— Аз не искам да отиваш в Ямайка.
— Тогава ни помогни.
Вратата зад; гърба му се отвори и госпожа Кан подаде глава.
— Ноъл? Трябва да тръгваме.
Ноъл погледна раздразнено майка си.
— Само секунда, става ли?
Госпожа Кан неохотно затвори вратата, макар Ариа да се досети по светлината зад прозореца, че сигурно се навърта наблизо. Ноъл измъкна мобилния си телефон и отвори една уебстраница в браузъра си. Ариа гледаше как той поръчва една опаковка алкални батерии. На страницата за адресни данни вписа името Максин Прептуил и като адрес обществената библиотека на Роузууд. В секцията за специални инструкции написа 9 часа тази вечер.
— Коя е Максин Прептуил? — прошепна Ариа.
Ноъл сви рамене.
— Не знам. Али предложи името. — Той посочи телефона си. — Това е фалшива страница. Съобщението винаги стига до нея. — Ноъл пъхна телефона в джоба си. — Готово. Ще се срещнем в девет довечера в обществената библиотека.
Сърцето на Ариа заби ускорено. Тази вечер щеше да остане у Байрън. Щеше да й е по-лесно да се измъкне.
— Ще успееш ли да се измъкнеш от партито?
— Ще измисля нещо.
Ариа кимна.
— Добре. Ние ще се крием наблизо и ще чакаме.
Ноъл изглеждаше ужасен.
— Само вие ли? Не трябва ли да се обадите и на полицията?
Ариа поклати глава.
— Тя никога няма да се появи, ако там има цяла камара полицейски коли. Ще й направим засада. Ще скочим върху нея. Ще я хвърлим в колата ми. И след това ще я закараме в полицията.
Изражение на несигурност премина през лицето на Ноъл.
— Това ми звучи твърде опасно. И насилствено.
Ариа преглътна тежко, мразейки се заради това, в което се беше превърнала — човек, който дори смяташе да хвърли друг човек в багажника на колата си.
— Знам — призна тя. — Но не знам какво друго да правя. Това може да ни спаси.
— Добре, ще участвам. — Ноъл кимна и се обърна към вратата. Майка му се размърда отвътре. — Ще се видим довечера, Ариа също кимна и се обърна към очакващото я субару. Тъкмо се накани да слезе от верандата, когато Ноъл извика:
— Защо не разказа на ченгетата за онова, което знам за Али?
Ариа се извърна и го погледна. Очите му гледаха право в нея. Лицето му бе открито и уязвимо. Красивите му, розови устни бяха леко отворени.
— Н-не можех — призна тя. — Не можех да ти го причиня.
Ноъл пристъпи към нея. Когато се приближи достатъчно, за да може да я прегърне, той протегна ръка, докосвайки края на брадичката й, и леко я повдигна.
— Толкова ми липсваш — прошепна той. — Ако можех да върна времето назад, щях да го направя. Иска ми се да бяха намерили Али. Иска ми се да я бяха убили. И ми се иска, когато всичко това свърши, двамата отново да бъдем заедно.
Зелените му очи срещнаха нейните и в главата й нахлуха хиляди спомени. Как се смееха на курса по готварство. Как Ариа беше държала ръката на Ноъл докато се возеха на Батманското увеселително влакче в „Страхотно приключение“, защото той тайно се страхуваше. Изражението на лицето му, когато бе дошъл да я вземе за есенния бал. Първият път, когато й беше казал, че я обича.
Тя се пресегна, но се поколеба, преди да хване ръката му. Пръстите й останаха неподвижни за няколко дълги секунди, само на няколко милиметра от неговите. Наоколо всичко утихна. Единственото, което Ариа виждаше, бяха гъстите вежди на Ноъл, квадратната му челюст, силните рамене.
— И аз искам същото — избъбри тя. След това се затича към колата на майка си. Ако беше останала на онази веранда и секунда по-дълго, тя нямаше да има сили да си тръгне.
29.
Засадата
По-късно същата вечер, когато цифровият часовник на фасадата на банката от другата страна на улицата показа 8:56, Емили, Ариа, Спенсър и Хана стояха зад гъстите храсти на живия плет около Роузуудската обществена библиотека, каменна сграда в същия комплекс, където се намираше и молът „Кинг Джеймс“. Една улична лампа осветяваше тротоара. Друга лампа осветяваше мястото за връщане на книги, над който беше закачен банер в синьо и бяло с надпис: „ПОЗДРАВЛЕНИЯ, РОУЗУУДСКИ АБИТУРИЕНТИ!“. Библиотеката беше заключена за през нощта. Пътеките бяха празни, бюрата — незаети, всички столове — бутнати под тях. На паркинга нямаше ни една кола; Ноъл беше взел момичетата със своя кадилак ескалейд, който след това бе паркирал пред мола. Сега той седеше само на няколко крачки от тях, на една пейка в сенките, като непрекъснато потракваше с гипсираната си ръка в дървената седалка.