Стомахът на Емили се свиваше всеки път, когато го поглеждаше. Не можеше да повярва, че правят това. Но пък напоследък нищо не беше за вярване, включително онова, което едва не беше направила на моста. Тя се чувстваше ужасно благодарна, че приятелките й бяха дошли да я спасят, и беше много по-спокойна. Но не можеше да не мисли за опасната ситуация. Ами ако Али дойдеше? Щяха ли да успеят да я хванат? Ами ако наистина я хванеха?
Ами ако не успееха?
— Струва ми се нервен — прошепна Хана, отърквайки се в един от храстите. Шубракът беше доста бодлив, но те искаха да бъдат близо до Ноъл, в случай, че имаше нужда от тях — ако Али наистина се покажеше.
— На негово място и аз щях да бъда, ако трябваше да се срещна лице в лице с човека, който едва не ме уби — промърмори Спенсър. Ариа потрепери. Емили стисна ръката й.
— Добре ли си?
Ариа сви рамене. Не беше проговаряла през цялото време и Емили беше забелязала, че двамата с Ноъл на няколко пъти се бяха споглеждали срамежливо. Но след всеки поглед Ариа като че ли рязко се отдръпваше, сякаш се чувстваше засрамена.
Ариа погледна към останалите.
— Нека да преговорим плана още веднъж. След няколко секунди ще се разпръснем. Когато Али се появи, Ноъл ще ни даде сигнал, че това е тя. Тогава ще нападнем.
— Ариа и аз се хвърляме върху нея и я завличаме до колата — додаде Емили.
— Аз и Хана се оглеждаме за помощника й — каза Спенсър. — А Ноъл се обажда на 911.
— Ако Помощникът се появи, побягваме — каза Ариа.
— Но едва след като направим снимка на Али с телефоните ни — изрецитира Емили. — Доказателството, че е жива, би трябвало да ни помогне.
— А ако заловят някоя от нас, веднага се обаждаме в полицията — каза Спенсър.
Емили отново погледна към Ноъл с разтуптяно сърце. Въобще не й харесваше мисълта Али или помощникът й да наранят някоя от тях. Но въпреки това такава възможност съществуваше. Трябваше да обмислят всяка вероятност.
Часовникът на банката показа точно 9:00 часа и момичетата заеха местата си. Ноздрите на Емили потрепваха от миризмата на прясна тор и нещо друго. Тя огледа района, но край входа на библиотеката не се появи никой. Край тях профучаваха колите на клиентите на мола. В далечината се чу потракването на влака. Ноъл се размърда на пейката и погледна телефона си. Минутите пълзяха. Часовникът на банката показа 9:05, после 9:06. Стомахът на Ариа се сви от ужас.
Внезапно се появи една русокоса фигура, облечена в суичър с качулка, и тръгна към Ноъл. Четирите момичета се наведоха напред. Беше момиче.
Вълна от най-различни чувства връхлетя Емили. Недоверие. Страх. Омраза. Тя погледна към останалите. Хана притисна длан към устата си. Спенсър се ококори. Емили погледна към Ариа. Да действаме ли? — произнесе само с устни тя.
Фигурата се спря пред Ноъл; никой не виждаше изражението на лицето му. Той не им даде сигнал: три пръста, вдигнати зад гърба му.
И все пак. Това трябваше да е Али. Нали? Напред — произнесе само с устни Ариа, сочейки към Ноъл.
Те изскочиха от храстите. Сърцето на Емили туптеше все по-бързо, докато приближаваха фигурата, която продължаваше да разговаря с Ноъл. Само след няколко секунди ще погледна право в лицето на Али — помисли си тя.
Внезапно фигурата отстъпи назад и побягна. Емили все още не можеше да види лицето й, само тъмната качулка на главата й.
— Хей! — изкрещя тя, тичайки след нея. Останалите я последваха. Фигурата притича през двете платна на улицата, която свързваше библиотеката с мола и се шмугна в храстите. Почти я стигнахме — помисли си въодушевено Емили. Измъкването от храсталака щеше да я забави.
Те прекосиха улицата и изведнъж се разнесе силно свистене на гуми. Фарове блеснаха в лицата им. Емили изпищя, когато една кола се понесе срещу тях.
— О, господи! — изкрещя тя, когато светлината очерта фигурата на Хана пред нея. Емили протегна ръка и избута Хана от пътя. Колата мина криволичейки покрай тях, пропускайки Емили на сантиметри. Момичето падна на тревата, удряйки коляното си в плочките на тротоара. Спенсър падна по лице до нея, а Ариа се блъсна в един пътен знак. Хана седна по средата на пътя; изглеждаше зашеметена.