— Добре ли си? — попита Емили, като се надигна и изтича до нея.
Хана кимна, треперейки, загледана в стоповете на отдалечаващия се автомобил.
— Насочи се право срещу нас. Можеше да ни убие.
Емили й помогна да се изправи, после се затича към храстите, в които се бе шмугнала фигурата. Тя вече не се виждаше никъде. Никой не тичаше и през паркинга.
Тогава Емили се обърна към Ноъл, който седеше на пейката пред библиотеката. Той вече се беше изправил и ги гледаше разтревожено. Тя тръгна заедно с останалите към него.
— Това тя ли беше? — попита го Ариа. — Какво ти каза?
Ноъл поклати смаяно глава.
— Не беше тя. Някакво русокосо момиче, което ме попита дали имам запалка. После ви видя и побягна. А вие добре ли сте?
Емили и Хана се спогледаха.
— Не знам дали всичко това стана просто по случайност — рече Хана с треперещ глас.
Ноъл кимна; в очите му проблесна страх.
— Смятате ли, че е било постановка?
Всички се спогледаха, след което обърнаха глави към улицата, където бе изчезнала колата. Никой не се беше сетил да види регистрационната й табела.
— Да — прошепна Ариа. — Това беше Али. — Може би беше платила на момичето да отиде при Ноъл, за да им отвлече вниманието. Сигурно се беше досетила какъв е планът им.
Емили погледна към Ноъл, изпълнена с отчаяние.
— Не можеш ли да се опиташ отново да се свържеш с нея? Можем да уговорим друга среща преди процеса.
Ноъл я погледна.
— Тя вече знае, че е било капан. Може отново да се опита да ви нарани.
— Да, това не е добра идея — додаде Спенсър.
Ариа погледна предизвикателно Ноъл.
— Не, Емили е права. И без това стигнахме твърде далеч. Трябва да направим нещо. Моля те, свържи се отново с нея.
Ноъл отпусна рамене. После набра нещо на телефона си. Миг по-късно лицето му посърна.
— Уебстраницата не може да бъде открита.
Показа екрана на момичетата. Ариа поклати глава.
— Трябва да е грешка.
— Това е страницата, сигурен съм.
Емили гледаше как Ариа взима телефона от ръката му и отново натиска бутона за търсене, но получава същия резултат. Устните й потрепнаха. Сърцето на Емили се сви.
— Страницата я няма, защото Али я е свалила — рече бавно Ноъл. — Няма да има друга среща. Тя изчезна.
Всички примигваха учестено, преглъщайки шока. Това бе последният им шанс и те го бяха пропилели. Не им оставаше нищо друго. Процесът им започваше на следващия ден и така или иначе те щяха да заминат за Ямайка — в затвора.
30.
Животът им приключва тук
Петък сутринта. Денят на процеса. Хана стоеше в средата на спалнята си, оглеждайки подредените по рафтчетата предмети. Може би никога повече нямаше да ги види. Тя започна да се сбогува с всеки един от тях, точно както казваше лека нощ на всичките си плюшени играчки, когато беше малка. Сбогом, парфюмче „Диор“. Сбогом, обувчици „Лобутен“. Сбогом, пухкаво шалте и стойка за обеци. Сбогом, снимка на Али.
Тя се намръщи и я свали от ръба на огледалото; беше забравила, че е там. Погледна дразнещата усмивка на Али и подигравателните й очи. Наистина, това беше Кортни, нейната приятелка, но ако не беше тя — ако не беше онази глупава Капсула на времето и смяната на местата, и адски огромното желание на Хана да бъде популярна, нищо от това нямаше да се случи.
— Хана? — извика майка й от долния етаж. — Време е.
Голяма буца бе заседнала на гърлото на Хана, докато слизаше надолу по стълбището. Тя погледна към отражението си в голямото огледало във фоайето. Беше ли това последният път, когато облича рокля на Даян фон Фюрстенберг, когато си слага златни обеци и кожени обувки? Очите й се напълниха със сълзи, когато се наведе и прегърна миниатюрния си доберман Дот.
— Ще ми липсваш, момче — прошепна с усилие тя.
После отиде при колата, където я чакаше майка й.
— Готова ли си? — попита тя с насълзени очи.
Хана поклати глава. Разбира се, че не беше.
Госпожа Мерин потегли, без да каже нито дума, като предвидливо не пусна радиото по време на пътуването до съдебната палата, която се намираше само на няколко километра от тях, на самия връх на планината Кейл, точно до гробището и Ботаническите градини. Хана погледна надолу от стръмната скала, надвиснала над Роузууд и Холис, изпълнена с носталгия и чувство на самота. Ето го „Роузууд Дей“ и игрищата му — никога повече нямаше да може да гледа състезание по лакрос. Ето я кулата на Холис и околните сгради — никога повече нямаше да може да посети тамошните барове. Дори старата къща на Али се виждаше през дърветата. Добре де, тя изобщо нямаше да й липсва. Единственото, което й носеше, бяха горчиви спомени.