— Кажи го — изръмжа тя. — Кажи колко се вълнуваше, докато вие, момичета, ме търсехте. Кажи колко много искаше да ме намерите, за да можеш да ме целунеш отново.
— Престани! — изпищя Емили, свита на кълбо на земята.
Али притисна дулото на пистолета към слепоочието на Емили.
— Ами тогава кажи сбогом.
Емили започна да плаче. Всяко мускулче в тялото й трепереше. Тя огледа стаята, първо приятелките си, след това отпуснатото тяло на Ник, всички ужасни снимки на Али по стените и накрая самата Али.
— Мразя те — прошепна тя.
— Какво беше това? — изръмжа Али иззад маската си.
Емили се накани да го повтори, но от горния етаж се разнесоха тихи звуци. Али вирна глава и се ослуша. Емили направи същото. Звуците се усилваха. Приличаха на… полицейска сирена.
Али ахна и погледна към Емили.
— Ти ли повика ченгетата?
Емили се обърна към останалите. За тях ли идваха полицаите? Знаеха ли? Щяха ли да пристигнат навреме?
Но сирените все още бяха много далеч. Дори полицията да стигнеше до къщата, тя никога нямаше да открие мазето. По бузите на Емили потекоха сълзи. Помощта беше толкова близо… и въпреки това толкова далеч. Али отново щеше да спечели… този път завинаги.
— Твърде късно, твърде късно — рече Али с успокояващ глас, притискайки пистолета към главата на Емили. — Кажи сбогом, скъпа Емили.
Емили затвори и очи и се опита да мисли за нещо добро и чисто. И тогава се разнесе силно бум. Звукът отекна в стените. Емили се притисна към земята, ужасена от мощта му.
След това падна мрак.
34.
Някъде там
Ариа плуваше в красив син океан. Обграждаха я пъстроцветни рибки. Корали се поклащаха под океанското течение. Една фигура пореше вълните в далечината и тя зарита с крака, приближавайки се към нея. Когато излезе на повърхността, видя Ноъл. Слънцето танцуваше по скулите му. Очите му блестяха. Но усмивката му беше тъжна и самотна. В очите му имаше сълзи.
— Ариа — каза той, а гласът му бе изпълнен с болка.
— Ноъл! — Ариа зацапа във водата към него. — Липсваше ми. Мислех, че повече няма да те видя.
Ноъл примигна и сви устни.
— Там е работата, Ариа, че няма. Това е за последен път.
— К-какво имаш предвид? — попита тя. Защо изглеждаше толкова нещастен?
След това си спомни. Стаята в мазето, пълна със снимки на Али. Отровният газ. Али и Ник, и онези пистолети. Силното бум.
Всичко това нахлу в паметта й, завързвайки я на възли. Тя погледна ужасено Ноъл и вълните, които се плискаха около тях.
— Аз… мъртва ли съм?
Брадичката на Ноъл трепереше. По бузите му се стичаха сълзи.
— Не! — възкликна Ариа и размаха ръце, внезапно усещайки недостиг на въздух. — Н-не може да съм мъртва. Чувствам се толкова жива. И още не съм готова. — Тя погледна към бившия си приятел, изпълнена с целеустременост. Тя не беше готова. Искаше да живее; искаше да си го върне. Повече не й пукаше за Али. Всички лъжат. Всички допускат грешки. Ще го преживеят, така, както се случваше с всичко останало.
Тя протегна ръце към него, но Ноъл се скри под водата.
— Ноъл! — извика Ариа. Той не се появи. — Ноъл! — Тя също се гмурна, но видя единствено мрак. Никакви риби. Нищо.
— Ариа? Скъпа?
Ариа примигна учестено. Когато отново отвори очи, тя лежеше на легло в светла стая. Тялото й беше покрито с чаршаф, отстрани писукаше някакъв монитор. Над нея се надвеси размазано лице. Когато погледът й се фокусира, тя видя, че това е агент Фуджи.
Ариа облиза сухите си устни. Това поредната халюцинация ли беше? Дали не се намираше в някакво място след смъртта?
— К-какво става? — чу се тя да казва.
Агент Фуджи погледна през рамо. Две други фигури изтичаха напред. Едната от тях беше Байрън, другата — Ила.
— О, господи — извикаха и двамата, хващайки ръцете на Ариа. — О, скъпа, толкова се притеснявахме.
Майк също се появи.
— Здрасти — рече смутено той. — Радвам се да те видя.
Ариа преглътна трудно. Когато се размърда, главата й запулсира. Мъртвите хора страдат ли от главоболие?
— Аз… жива ли съм? — попита колебливо тя.
— Разбира се, че си жива — разнесе се глас наблизо. Ариа погледна. Емили се беше облегнала на възглавницата си, с отворени очи и лека усмивка на лицето. До нея седеше сестра й Карълайн и очите й бяха пълни със сълзи. Хана лежеше на една страна, майка й държеше едната й ръка, а Кейт другата. Спенсър имаше превръзка на главата и изглеждаше доста отнесена, но когато засече погледа на Ариа, тя вдигна ръка и леко й махна.
Всички бяха живи. Някак си бяха успели, да се измъкнат.