Крис Картър
Смъртоносно обаждане
Робърт Хънтър #8
1.
Таня Кейтлин спря водата, излезе от душа и бавно се избърса, а после облече любимия си халат в черно и бяло. Взе същата на цвят хавлия, окачена на една от малките кукички зад вратата на банята, и я уви като тюрбан около пясъчнорусата си коса. Въпреки че беше хладка, водата от душа беше образувала повече от достатъчно пара, за да замъгли голямото огледало на стената над черния гранитен плот с умивалника. Таня се приближи до него и избърса с ръка кръгло пространство върху огледалото. Наведе се напред и внимателно се вгледа в отражението си. И само след две секунди я забеляза.
– О, по дяволите, не! – възкликна тя, обърна лице така, че да вижда по-добре профила си, и с двата си показалеца опъна част от кожата си до брадичката. – Няма да стане. Виждам, че излизаш.
Пребори се яростно с импулсивното си желание да изцеди малката пъпка. Издърпа лявото чекмедже под умивалника и започна да преравя съдържанието му. Чекмеджето беше пълно с шишенца, тубички и стъкленици с масла, кремове, лосиони и всичко друго, наскоро рекламирано като ново "чудо" за третиране на кожа в множеството модни списания, които Таня фанатично купуваше.
– Не ти... не ти... – мърмореше тя, докато местеше нещата насам-натам. – Къде е, по дяволите? Знам, че го имам. – Ровенето стана малко по-трескаво. – Аха, ето я. – Таня въздъхна облекчено.
Отнякъде дълбоко навътре в чекмеджето тя извади малка бяла тубичка. Не беше използвала този продукт, но статията, която беше прочела преди няколко дни, го нареждаше сред петте най-добри "мехлема" за борба срещу акне на пазара в момента. Не че Таня имаше проблем с акне. Тя имаше невероятно здрава кожа за двайсет и три годишна жена, но обичаше да се запасява "за всеки случай". Количеството продукти за разхубавяване, които си беше купила през последните две години "за всеки случай", беше зашеметяващо.
Таня отвъртя капачката, отново погледна отражението си в огледалото и внимателно намаза малката пъпка, която заплашваше да изскочи на брадичката ѝ.
– Точно така, премахната си – победоносно каза тя. – А сега, разкарай се от брадичката ми. И по-добре го направи преди уикенда.
Таня се приготви да започне ритуала с овлажняването на тялото и лицето си, когато чу някакъв звук от спалнята, или поне така ѝ се стори. Тя отвори вратата на банята, нагласи тюрбана на главата си така, че да открие дясното си ухо, и се заслуша. Странната мелодия, която чу, ѝ каза, че получава искане за видеообаждане от едната от трите си най-близки приятелки.
– Идвам... идвам – каза Таня, изскочи от банята и се втурна към спалнята. Намери смартфона си, който вибрираше на нощното шкафче. Движеше се неравномерно наляво и надясно, сякаш танцуваше в ритъм с песента. Таня го грабна и погледна екранчето. Входящо видеообаждане от най-добрата ѝ приятелка, Карън Уорд. Часовникът показваше 22:39.
Държейки телефона пред лицето си, Таня прие обаждането. Тя и Карън често използваха видеовръзката.
– Здравей, скъпа – каза Таня и седна на ръба на леглото.
– Току-що трябваше да премахна пъпка на брадичката си, можеш ли да повярваш?
Образът се материализира на екрана на смартфона ѝ и тя се намръщи. Вместо да се покаже лицето на най-добрата ѝ приятелка, както по време на всички техни видеоразговори досега, Таня видя само кадър отблизо на дълбоките очи на Карън, нищо повече. И те бяха пълни със сълзи.
– Карън, наред ли е всичко?
Карън не отговори.
– Скъпа, какво става? – Този път гласът на Таня беше натежал от безпокойство.
Най-после, много бавно, камерата започна да се отдалечава и Таня почувства, че я стяга страх като дреха, която не ѝ е по мярка.
Русата коса на Карън беше мокра от пот и залепнала като влажна хартия за лепкавото ѝ чело и от двете страни на лицето. Тежки сълзи бяха размазали грима ѝ и бяха потекли по бузите, оставяйки причудлива пътека от черни линии.
Таня доближи телефона до лицето си.
– Карън, какво става, мамка му? Добре ли си?
Отново нямаше отговор, но докато камерата продължаваше да се отдалечава, Таня най-сетне разбра защо. На устата на Карън бе завързана дебела кожена каишка, толкова стегнато, че бе изкривила лицето ѝ и се бе впила в ъгълчетата на устата ѝ. По брадичката ѝ се стичаше кръв.
– Какво е това, по дяволите? – с треперещ глас попита Таня. – Карън, това някаква шибана шега ли е?
– Опасявам се, че в момента Карън не е в състояние да говори.
Гласът, който Таня чу през малките високоговорители на смартфона си, беше електронно изменен. Височината му бе намалена с няколко степени и прозвуча страшно плътно. Твърде плътно за човешки глас. Към него беше добавено и забавяне във времето, което го правеше неестествено провлачен. Резултатът беше глас, който с лекота би паснал на образа на демон в холивудски филм. Таня не можеше да определи дали гласът е мъжки или женски.