След кратък размисъл агентът приключи доклади със съобщението, че бил изпратил пробите за изгорели барутни газове от устната кухина на брат ми в лабора рията в Куантико.
— В Денвър са поработили основно, шефе, и не мися, че ще открием нещо повече от тях.
— А именно? — запита Бакъс, избягвайки внимател погледа ми.
— Само следи от изгорели барутни газове. Нищо повече.
Не знам какво изпитах, когато чух тези думи. Предполагам, че е имало и облекчение, но това не беше докателство за случилото се с брат ми. Шон пак си беше мъртъв, а аз все още бях обзет от мисли какви ли са били последните мигове от живота му. Опитах се да се освободя от тях и да се съсредоточа върху хода на конференцията. Бакъс бе помолил Брас да ни информира за всички новопостъпили данни за жертвата, а аз вече бях изтървал по-голямата част от доклада й.
— Така че ние се абстрахираме от всякаква корелация — тъкмо казваше тя. — Освен възможностите, споменати по-рано във Флорида, аз твърдя, че те се подбират случайно. Те не са се познавали един друг, никога не са работили заедно и пътищата на тези детективи никога не са се пресичали. Открихме, че четирима от тях са при съствали на финансиран от бюрото семинар по проблеми те с разследването на убийствата, организиран в Куантико преди четири години, но другите двама не са го посетили, а ние не знаем дали останалите четирима въобще са се запознавали или разговаряли помежду си на семинара. Това не се отнася за Орсулак във Финикс. До този момент не сме имали свободно време да проследим биографията му.
Така че ако няма корелация, ние трябва да приемем, че те са били забелязани от престъпника просто защото са захапвали въдицата, така ли? — запита Рейчъл.
— Според мен е било така.
— Значи той започва да дебне внимателно жертвата си едва след убийството на примамката.
— Правилно. Всички онези случаи с примамките шумно са били огласявани в местните медии. Той може да е виждал всеки един от детективите по телевизията или пък снимките им в местните вестници.
— Няма никакво физическо привличане.
— Не. Той просто убива всеки, поел разследването на случая. Не можем да твърдим със сигурност, дали специално тази или повече от жертвите му са били по-привлекателни за него, или са отговаряли на фантазиите му. Това винаги може да се случи.
— Какви фантазии? — намесих се аз, стараейки се да не изтърва нишката.
— Джак, ти ли си? Не знаем какви са фантазиите му, Джак. Там е работата. Мъчим се да стигнем до нея от тази посока, от която трябва. Не знаем какви фантазии мотивират убиеца, а това, с което разполагаме, са само догадки. Може и никога да не разберем какво движи света му. Той идва от Луната, Джак. Единственият начин някога да узнаем със сигурност, е, ако един ден той реши да ни разкаже.
Кимнах. Внезапно ми хрумна още един въпрос. Зачаках, докато всички останали изчерпят въпросите си.
— А, агент Брас, исках да кажа, Търнър?
— Да?
— Вие вече може и да сте го казвали, но какво ново може да ни съобщите за поемите? Имате ли още някаква представа как се вписват във всичко това?
— Те определено се използват за демонстративни цели. Вчера го забелязахме. Това е неговият подпис: макар че той очевидно всячески се стреми да избегне залавянето си, в същото време неговата психология е такава, че нещо не му дава покой и той всеки път оставя малкото си съобщение, което казва „Хей, аз бях тук“. За това са използвани поемите. Що се отнася до самите поеми, връзката с тях е, че те всички или говорят за смъртта, или могат да бъдат тълкувани като такива. Там присъства темата, че смъртта е вход към други неща, други светове. „Навън през бледата врата“ мисля, че беше един от цитатите, използвани от Поета. Една от представите му може да е тази, че той изпраща тези хора в един по-добър свят. Той ги трансформира. Струва си да се замислим над това, когато анализираме патологията му. Но тук още веднъж се връщаме на факта, че и тези неща са просто предположения. Все едно да се ровим из пълна кофа с отпадъци, мъчейки се по тях да открием какво е ял някой предната вечер. Не знаем какво движи този човек и няма да го узнаем, докато не го заловим.