— За какво си мислиш? — запита тя.
— За брат ми — излъгах аз.
— Защо не ми разкажеш и тая история?
— Коя история?
— Онзи ден ти тъкмо се канеше да ми разкажеш нещо хубаво за брат си. Най-доброто, което някога бил сторил за теб.
Погледнах я. Можех да й я разкажа веднага, но размислих. Лесно можех да я излъжа, като й кажех, че най-хубавото нещо, което някога беше правил за мен, беше, че ме обичаше, но не исках да я лъжа. Всички вярваме на нещата, които ни изглеждат прекрасни, нещата, които желаем. А може би исках да го споделя с някого след толкова години.
— Най-хубавото нещо, което някога е правил за мен, беше, когато не ме обвини.
— За какво?
— Сестра ни загина, когато бяхме деца. Вината бе моя. Той го знаеше. Беше единственият, който наистина го знаеше. И тя. Но той никога не ме обвини и на никого не каза, В действителност раздели вината с мен. Това беше най-хубавото нещо.
Тя се приведе над масата към мен с болезнено изражение на лицето. Помислих си, че от нея щеше да излезе Добър, съчувстващ психиатър.
— Какво се случи, Джак?
— Пропадна в заледеното езеро. В същия парк, където откриха тялото на Шон. Тя беше по-едра от мен, по-голяма. Бяхме отишли там с родителите си. Имахме фургон и родителите ми приготвяха обяд. Двамата с Шон бяхме отвън и Сара ни наблюдаваше. Побягнах върху замръзналото езеро. Сестра ми изтича след мен да ме спре, защото навътре ледът беше тънък. Само че тя беше по-голяма и по-тежка от мен и пропадна. Запищях. Шон също запищя. Родителите ни се втурнаха към нас, но не успяха да стигнат навреме.
Вдигнах чашата с кафето, но тя се оказа празна. Изгледах я и продължих:
— Така или иначе, всички питаха какво се е случило нали знаеш, а аз не можех… не можех да проговоря, но той… Шон… каза, че и двамата сме били на леда и когато Сара се втурнала към нас, ледът се пропукал под нея и тя пропаднала. Това беше лъжа и изобщо не съм сигурен дали родителите ми повярваха на думите му. Не мисля, че са повярвали. Но той го направи за мен. Сякаш искаше да сподели вината с мен, като направи по-леко страданието ми.
Вгледах се в празната чаша. Рейчъл не каза нищо.
— От теб може да излезе страхотен психиатър. Това е нещо, което не съм разказвал на никого.
— Е, мисля, че разказът ти просто беше нещо, за което си чувствал, че си длъжник на брат ти. Може би начин да му се отблагодариш.
Сервитьорът постави сметката върху масата ни и ни благодари. Отворих портфейла си и поставих една кредитна карта върху нея. Помислих си, че мога да измисля и по-добър начин да му се отблагодаря.
След като излязохме от асансьора, бях почти парализиран от страх. Нищо не можеше да ме накара да последвам желанието си. Първо стигнахме до нейната врата. Тя извади ключа с номера на стаята си и ме изгледа. Поколебах се; не казах нищо.
— Е — изрече тя след продължително мълчание. — Утре започваме рано сутринта. Закусваш ли?
— Обикновено пия само кафе.
— Добре, ще ти се обадя и ако имаме малко време, Ще пием кафе.
Кимнах, прекалено смутен от провала си и страха Да произнеса каквото и да било.
— Лека нощ, Джак.
— Лека нощ — измънках аз в отговор, преди да продължа по коридора към стаята си.
Седнах на ръба на дивана и половин час гледах Си ЕЙ Ен с надеждата да видя репортажа, за който ми беше сломенала или каквото и да е, само да не мисля за катастрофалния завършек на вечерта. Блъсках си главата над законите на живота, които изискваха от човек най-голе-усилия в общуването му с най-близките хора. Някак дълбоко спотаен инстинкт ми нашепваше, че момента в коридора е бил най-подходящият. А аз го бях пропуснал. Глупости, всъщност бях избягал като страхливец! И сега бях като парализиран от мисълта, че този неуспех ще ме преследва до края на дните ми. Защото онзи инстинкт едва ли щеше да се върне повече.
Не съм сигурен дали съм чул първото почукване. Защото звукът, изтръгнал ме от мрачните ми мисли, беше много силен и определено не първи. Стреснат от внезапния звук, бързо изключих телевизора и хукнах към вратата, отваряйки я със замах, без дори да погледна през шпионката.
— Рейчъл.
— Здравей.
— Здравей.
— Аз, аз, помислих, че е добре да ти дам шанс да си поправиш грешката. Тоест, ако желаеш, разбира се.
Гледах я и много отговори минаха през ума ми. Всички до един ме съветваха да върна топката в нейното игрище, като я накарам по този начин да направи първия ход. Инстинктът обаче се върна и аз проумях как трябва да реагирам.
Пристъпих към нея, прегърнах я и я целунах. После я придърпах в стаята и затворих вратата.
— Благодаря ти — прошепнах.
Тя угаси лампата, после ме поведе към леглото. Обви ръце около врата ми и ме целуна продължително и сил-Но. Борехме се с дрехите си и накрая безмълвно се разбрахме да свалим само нейните. Така беше по-бързо.