Лежеше на дивана, прекалено възбуден, за да заспи. Искаше да превключи на Си Ен Ен, но не му се ставаше, Беше включил някакъв кабелен канал. Жена с френски акцент приготвяше нещо пълнено с йогурт. Той не беше много наясно това закуска ли беше или десерт. Видяното обаче го подсети, че е гладен, и се замисли дали да не отвори още една кутия с равиоли. Отказа се. Знаеше, че трябва да икономисва запасите си от храна. Имаше още цели четири дни.
— Къде е шибаното дистанционно, Дарлийн? — извика той ядосан.
Изправи се и превключи канала, после изключи лампите и се върна на дивана. Монологът на Си Ен Ен му действаше приспивно: той се замисли над работата си, която го очакваше, за плановете си. Вече знаеха за него и от този момент нататък трябваше да бъде по-предпазлив от всякога.
Вече започваше да го унася; очите му се притваряха и шумът от телевизора му действаше като приспивателно. В този момент излъчиха репортаж от Финикс за някакво убийство на детектив. Той рязко отвори очи.
26.
На сутринта Рейчъл ме събуди. Погледнах часовника. Беше седем и половина.
Не я запитах защо не ми отговори по телефона или на потропването ми на вратата й предната нощ. Доста време през нощта си бях блъскал главата над този проблем и реших, че най-вероятно е вземала душ, докато съм звънял или чукал на вратата й.
— Стана ли вече?
— Тъкмо се надигах.
— Добре. Обади се на снаха си.
— Добре. Веднага.
— Искаш ли да поръчам кафе? След колко време ще си готов?
— Само да се обадя и да взема един душ. Един час стига ли?
— Тогава вече съм по задачи, Джак.
— Добре тогава, половин час. Ти станала ли си?
— Не.
— Добре, не вземаш ли душ?
— Един час ми е твърде много, за да се приготвя, дори и в почивен ден.
— Добре, добре. Половин час.
Като се измъкнах от леглото, видях на пода смачканата опаковка от презерватива. Вдигнах я и запомних марката, тъй като явно я предпочиташе, и после я захвърлих в кофата за отпадъци в банята.
Надявах се да не сваря Райли вкъщи, защото просто Не бях наясно как ще реагира на молбата ми да позволи на специалистите да изровят тялото на съпруга й. Знаех обаче, че в осем без пет в неделя едва ли ще е излязла. Доколкото ми беше известно, през последните години беше стъпвала в църквата само на погребението на Шон и на сватбата им преди това.
Тя отговори на второто позвъняване с глас, доста по-ведър от онзи, който си спомнях миналия месец. В първия момент не бях дори сигурен дали е тя.
— Райлс?
— Джак, къде си? Вече започвах да се тревожа.
— Във Финикс съм. Защо да се тревожиш?
— Ами не знаех какво става.
— Съжалявам, че не се обадих. Всичко е наред. С групата на ФБР съм. Не мога да ти кажа много, но те разследват смъртта на Шон. Неговата и на останалите.
Погледнах през прозореца и видях планините в далечината. Туристическата дипляна, оставена във всяка стая, твърдеше, че се наричали Камилски гръб, името действително бе много подходящо. Не знаех дали не говоря повече, отколкото трябва. Едва ли обаче имаше вероят пост Райли да продаде историята на „Нашънъл Инкуийър“.
А, знаеш ли, по случаите се появиха допълнителни обстоятелства. Те мислят, че при Шон може да са изтървали някакво доказателство… А, те искат да… Райли, те искат да направят ексхумация, за да огледат отново.
Не последва никакъв отговор.
— Райли?
— Джак, защо?
— Това ще помогне при разследването на случая.
— Но какво искат да правят? Да не мислят… да не мислят да го режат пак?
Тя изрече последните думи с отчаян шепот и аз проумях, че бях сплескал работата.
— О, не. Изобщо няма да има такова нещо. А, такова, те искат да огледат ръцете му. Нищо повече. Ти трябва да им разрешиш. В противен случай трябва да искат разрешение през съда и ще стане дълга и широка.
— Ръцете му? Защо, Джак?
— Това е дълга история. Нямам право да ти го казвам, но майната му на разрешението. Те мислят, че онзи, който го е направил, се е опитал да хипнотизира Шон. Искат да огледат ръцете му, за да видят дали има следи от убождания с игла, нали разбираш? Това е тест, с кой то някой може да е искал да провери дали Шон наистина е бил хипнотизирай.
Последва нова пауза.
— Има и още нещо — продължих аз. — Тогава Шон имаше ли настинка? Нали разбираш, в оня ден, когато се случи.
— Да — колебливо отвърна тя. — Той беше болен и му казах да не излиза него ден. И аз не се чувствах добре и му казах да си остане у дома с мен. Джак, ти знаеш ли?
— Какво да знам?
— Трябва да ми е прилошало, защото съм била бременна. Разбрах го в сряда.
Това ме свари съвсем неподготвен. Поколебах се.