— Какво търсите? — запитах аз едва когато се уверих, че мога да говоря.
— За вътрешността, не зная — отвърна тя. — Местните вече са огледали всичко, приятелите му — също…
Тя отиде до масата в трапезарията, която се намираше вдясно от вратата, оставяйки върху нея папката, която носеше. Започна да я разлиства. Бяха част от документи те, които местните ченгета бяха раздали на агентите.
— Огледай се — каза тя. — На мен ми изглежда, че не са я подминали, прегледали са всичко основно, но все можеш да попаднеш нещо, дето са го пропуснали. Само не се докосвай до каквото и да било.
— Добре.
Бавно започнах да оглеждам. Погледът ми се спря на стола във всекидневната. Беше тъмнозелен, но горната част на облегалката беше потъмняла от кръвта, която се беше стекла по облегалката върху седалката. Кръвта на Орсулак.
На пода пред стола и близо до стената зад него тебеширени кръгове сочеха двете дупки, откъдето са били извлечени куршумите. Томпсън приклекна и отвори куфарчето си с инструментите. Започна да пъха тънка метална сонда в отворите. Оставих го там и навлязох навътре в къщата.
Имаше две спални, тази на Орсулак и една допълнителна, която изглеждаше мръсна и изоставена. Върху бюрото в спалнята, използвана от детектива, имаше пор-третчета на две момчета в юношеска възраст, но според мен момчетата никога не бяха използвали другата, просто защото никога не му бяха идвали на гости. Бавно обходих стаите и банята в коридора, но не видях нищо, което според мене имаше значение за разследването. Тайно се надявах, че ще се натъкна на нещо, което да се окаже от помощ и да впечатли Рейчъл, но си останах с празни ръце.
На връщане във всекидневната не заварих нито Рейчъл, нито Томпсън.
— Рейчъл?
Никой не се обади.
Минах през трапезарията в кухнята, но тя беше празна. Прекосих пералното помещение, отворих една врата и огледах тъмния гараж, но и там не видях никого. На връщане в кухнята видях вратата полуоткрехната и надзърнах през прозореца над мивката. Видях някакво движение във високите храсталаци в дъното на задния двор. Рейчъл крачеше напред с приведена надолу глава, а след нея Томпсън.
Дворът беше открит може би на двадесетина метра назад. Висока двуметрова дървена ограда го пазеше от двете страни. Но в дъното не се виждаше никаква ограда и дворът пропадаше рязко надолу в пресъхналото корито на ручей, обрасло с храсталаци. Двамата се отдалечаваха по една пътека.
— Благодаря ви, че ме изчакахте — казах аз, когато се изравних с тях. — Какво правите?
— Как мислиш, Джак? — запита ме Рейчъл. — Дали Поета просто е паркирал в уличката, почукал е на вратата и е пречукал Орсулак веднага щом е прекрачил прага?
— Не знам. Съмнявам се.
— Аз също. Не, той го е следил. Може би в продължение на няколко дни. Но местните са разпитали из цялата околност и никой от съседите му не е видял кола, която да не е на някого от околните. Никой не е видял нищо извънредно или особено.
— Значи ти мислиш, че той е минал оттук?
— Възможно е.
Тя оглеждаше земята, докато вървеше. Търсеше нещо, Отпечатък от крак в калта, пречупено клонче, Няколко пъти спира и се привежда, оглеждайки отблизо някакви отпадъци около пътеката — кутия от цигари, празна бутилка от безалкохолна напитка. Не се докосна до нищо. По-късно можеха да ги съберат, ако преценят, че е нужно.
Пътеката ни изведе под един стълб за високо напрежение, след който се озовахме в участък гъсто обрасъл с храсталак зад един паркинг за каравани. Огледахме паркинга. Беше доста занемарен. Караваните имаха грубо изработени навеси. При някои от тях те бяха закрити от всички страни с пластмасови плоскости и се използваха като допълнителни спални и жизнени пространства. Три-десетината наблъскани едно в друго жалки жилища на колела излъчваха някакво примирено отчаяние.
— Е, ще влизаме ли? — запита Рейчъл, сякаш ставаше дума за някакъв дипломатически прием.
— Първо дамите — отвърна галантно Томпсън.
Няколко от обитателите на паркинга седяха на стъпалата пред вратите си и на стари дивани пред фургоните. Повечето бяха латиноамериканци; имаше и няколко чер-нокожи. Може би и неколцина индианци. Наблюдаваха ни как излизаме от храсталака без всякакъв интерес, което означаваше, че са познали ченгетата в нас. И ние им отвърнахме със същото; закрачихме по тесния проход фургоните.