— Разбрано.
— Ти, невестулко мръсна! — изсъска Торсън. — Какво си въобразяваш ти, бе, дребен въшлив драскач? Че можеш да ни се друснеш на масата и да ни диктуваш…
— Да ти го начукам, Торсън — отговорих му аз. — Знаеш ли откога само чакам да ти го кажа? Още от Куантико. Шибай се, разбра ли? Ако някой иска да се обзаложи, веднага се хващам на бас, че ти си човекът, изпял всичко, така че не ми се прави на умник с тия номера за невесту…
— Мамичката ти мръсна! — изрева той и скочи.
Бакъс обаче беше още по-бърз и положи ръка върху рамото му, връщайки го полека на стола. Рейчъл наблюдаваше сцената с усмивка.
— Спокойно, Гордън — изрече Бакъс. — Спокойно. Никой не обвинява никого в нищо. Нека да не нажежаваме излишно обстановката. Всички сме доста напрегнати днес, но това не е причина да избухваме. Джак, това е опасно обвинение. Ако можеш да го подкрепиш с нещо давай. Ако не, тогава нека забравим случая, все едно, че никой нищо не е казал.
Не му отговорих. Освен предчувствието ми, че Торсън бе пошушнал историята, за да ме прецака, поради някаква своя параноя към репортерите и заради връзката ми с Рейчъл, не разполагах с никакви доказателства. Накрая всички заеха местата си и само се споглеждаха едни други.
— Това наистина беше дяволски забавно, момчета, аз си имам работа днес, дето не може да чака — заяви Рейчъл.
— И аз трябва да тръгвам — казах. — Кое по-специално искаш да премълча за факса?
— Загадката — отвърна Бакъс. — Не споменавай Бест Пале.
Помислих за момент.
— Добре. Няма проблеми.
Изправих се: Рейчъл също стана.
— Ще те откарам до хотела.
— Толкова ли е лошо някой да те изпревари? — запита тя, докато пътувахме обратно към хотела.
— Лошо е. Предполагам, че и вие изпитвате същото, когато някой престъпник ви се изплъзне. Надявам се Бакъс добре да подреди Торсън. Мръсен педал!
— Много ще му е трудно да докаже каквото и да е. Та това е само едно подозрение.
— Ако ти споменеш на Бакъс за нас и му кажеш, че Торсън е знаел, тогава ще ти повярва.
— Не мога. Ако разбере за нас, аз ще изхвърча.
След малко смени темата, връщайки се на историята.
— Ти разполагаш с далеч повече, отколкото той.
— Какво? Кой?
— Говоря за Уорън. Твоята статия ще бъде много по-добра от неговата.
— Нали знаеш, който свари, той ще натовари. Това е една стара вестникарска поговорка. Но е вярна. При повечето истории онзи, който пръв ги разкаже, винаги обира каймака, дори и материалът му да е пълен с пропуски и измишльотини. Дори и това да е крадена история.
— Това ли била работата? Да обереш каймака? Само да си пръв, дори и да нямаш правото?
Погледнах я и се опитах да се усмихна.
— Да, понякога. Повечето пъти. Доста доблестна работа. Нали?
Не ми отговори. Известно време пътувахме в мълчание. Прииска ми се да каже нещо за нас и за това, което имахме или нямахме, но тя не го направи. Вече наближавахме хотела.
Какво ще стане, ако не успея да го убедя да ми да остана тук и ми се наложи да се върна в Денвър? Какво ще стане тогава с двама ни?
Тя мълча известно време, преди да ми отговори.
— Не знам, Джак. Какво искаш да се случи?
— Не знам, но не искам всичко да свърши просто така. Мислех си…
Не знаех как да изразя мисълта си.
— И аз не искам всичко да свърши така.
Тя зави пред хотела да ме остави. Каза, че трябва да се връща. Момче в червено сако и златни еполети на раменете ми отвори вратата, нарушавайки уединението ни, Исках да я целуна, но нещо в обстановката и фактът, че сме в кола на ФБР, ме накара да размисля.
— Ще те видя при първа възможност — казах аз, — Веднага щом се освободя.
— Добре — изрече тя с усмивка. — Довиждане, Джак. Късмет със статията. Обади ми се в оперативната служба и ми кажи, ако я пишеш тук. Може да уредим нещо за довечера.
Това беше най-добрата от всички причини, които можеха да ми хрумнат за оставането ми в града. Тя се пресегна и докосна брадата ми също както го бе направила веднъж и преди. Миг преди да изляза от колата, ме помоли да почакам. Измъкна картичка от джоба си и надрас-ка номер на гърба й, после ми я подаде.
— Това е номерът на пейджъра ми в случай, че нещо стане. Свързан е със спътник, така че можеш да ме викаш където и да съм.
— В целия свят?
— В целия свят. Докато не падне спътникът.
31.
Гладън гледаше думите, появили се върху екрана. Бяха красиви, сякаш изписани от невидимата ръка на Бога. Толкова важни. Толкова значителни. Той ги прочете още веднъж. Те вече знаят за мен и аз съм готов. Очаквам ги. Готов съм да заема мястото си в пантеона от лица. Чувствам, се така както, когато бях дете и чаках вратата на килера да се отвори, за да мога да го приема — ивица светлина на прага. Моят маяк. Следях светлината и сенките, които хвърляха краката му при негова крачка. Тогава разбирах, че е там и че ще любовта му. Зеницата на окото му. Ние сме това, в което ни превръщат, и въпреки това те се извпъщаш от нас. Ние сме изгнаници. Ставаме номади в света на стона. Отхвърлянето ми е моята болка и мотивация. Нося със себе си отмъщението на всички деца. Аз съм Кумирът нощ. Аз съм хищникът, пратен да ви следи в средата ви. Аз съм там, където се сблъскват светлината и мракът. Историята ми не е от тези с лишения и злоупотреби. Приветствам докосването. Мога да го приема. А вие? Аз желаех, жадувах, приветствах докосването. Единствено отблъскването, че съм пораснал, ме нарани толкова дълбоко и ме принуди да поема живота на скитник. Аз съм изгнаник. А децата трябва да остават завинаги млади.