— Нека да те питам нещо, детектив Скалари. Беше ли убит брат ми?
— Не, не беше.
— Сигурен си, че е било самоубийство, нали така?
— Точно така.
— И случаят е приключен?
— Точно така.
Отдръпнах се назад.
— В такъв случай нещо много ме тревожи.
— И защо така?
— Защото ти се опитваш да се извърташ. Казваш ми, че случаят е приключен, и въпреки това не ми позволяваш да видя папките. Щом като делото е завършено, тогава трябва да имам правото да разгледам материалите по случая, защото той е мой брат. А ако случаят е приключен, това означава, че аз като репортер не мога да компрометирам каквото и да било текущо разследване, като отворя папките.
Оставих го няколко секунди да прецени казаното от мен.
— Така че — завърших аз, — ако следвам пътя на твоята логика, няма никакви причини, които да ми забраняват да разгледам събраните материали.
Скалари ме стрелна с поглед. Усещах как набира сила гневът му.
— Чуй ме, Джак, по този случай има неща, които е по-добре да останат неизвестни на широката публика.
— Мисля, че аз мога по-добре от теб да преценя това, детектив Скалари. Той беше мой брат. Мой брат близнак. Няма да му причиня болка. Само се опитвам да си изясня нещо. А ако сетне напиша нещо, то ще бъде само за да приключа случая веднъж и завинаги. Ясно?
Седяхме така и се гледахме поне половин минута. Сега беше негов ред и аз чаках да направи хода си.
— Не мога да ти помогна — изрече накрая. — Даже и да исках. Всичко е приключено. Случаят е решен. Папката отиде в архива за обработка. След като ти трябва, иди и виж.
Изправих се.
— Благодаря ти, че ми го каза още в началото на разговора ни.
Излязох без да кажа повече дума. Знаех, че Скалари щеше да избухне всеки миг. Отидох при него, защото бях длъжен да мина по каналния ред и защото исках да разбера дали мога да науча къде се намираше папката.
Слязох по стълбите, които обикновено се използваха само от полицаите, и влязох в кабинета на административния капитан на управлението. Беше дванайсет и петнайсет, така че бюрото на дежурния в приемната беше празно. Минах покрай него, почуках на вратата и чух гласа му.
Капитан Форест Гролън седеше зад бюрото си. Беше толкова едър, че стандартното служебно бюро изглеждаше като детска мебел пред него. Беше чернокож мъж с бръсната глава. Изправи се да ми стисне ръката и ми напомни, че се извисява на метър и деветдесет и пет. Сигурно теглилката трябваше да има допълнителни деления, за да успее да го претегли. Раздрусах ръката му и се усмихнах. Беше един от източниците ми на информация в полицията отпреди шест години, когато бях още полицейски репортер, а той — още сержант. И двамата бяхме направили кариера оттогава.
— Джак, как върви? Казваш, че току-що си се върнал?
— Да, бях взел отпуска. Наред съм. Той не спомена за брат ми. Беше един от малцината на погребението и знаех как се чувства. Седна на мястото си, а аз дръпнах един стол пред бюрото му.
Служебните задължения на Гролън нямаха много общо с ежедневната работа на полицията в града. Той се занимаваше с бизнеса вътре в полицейското управление. Отговаряше за годишния бюджет, наемането и обучението на новия персонал. И за огневата подготовка също. Нямаше много общо с оперативната полицейска работа, но беше част от плана му. Гролън си беше поставил за цел да стане шеф на полицията и трупаше опит, който да му бъде от полза, когато дойдеше моментът на избора. Част от плана му също така включваше поддържането на добри връзки в местните медии. Дойдеше ли денят, можеше да разчита на мен за една положителна характеристика в „Роки“. И аз щях да го направя. А междувременно и аз можех да разчитам на услугите му.
— Я да видим защо ми се налага да пропусна обяда си — изрече грубо той, което беше част от установените между нас правила. Знаех, че предпочита да се срещаме в обедните почивки, когато помощникът му беше на обяд и вероятността да го зърнат с мен е минимална.
— Не пропускаш никакъв обяд. Просто само ще закъснееш малко. Искам да видя папката по делото на брат ми. Скалари каза, че вече я бил изпратил при теб да я микрофилмират, Помислих си, че можеш да я дръпнеш и да ми дадеш да погледна вътре.
— За какво ти е, Джак? Защо не оставиш мъртвите в покой?
— Трябва да го видя, капитане. Няма да се позовавам никъде на него. Искам само да го разгледам. Дадеш ли ми го сега, ще бъда готов далеч преди още техниците по микрофилмирането да се върнат от обяд. Никой няма да разбере, освен теб и мен. А аз няма да го забравя.
Десет минути по-късно Гролън ми подаде папката, Беше тънка като годишния телефонен справочник на Аспен. Не знам защо, но очаквах нещо значително по-дебело, по-тежко, сякаш размерът на папката с материалите от разследването имаше нещо общо смъртта.