— Мисля, че може би трябва да държим линията открита в случай, че нещо изскочи — каза Глен.
— Кой ги набира,?
— Браун — първата, а Бейър — втората. Аз ще направя окончателната корекция.
Материалите ми бяха в добри ръце. Браун и Бейър бяха двама от най-добрите коректори.
— И така, какви са плановете ти за утре? — запита Глен, докато чакахме. — Знам, че е рано, но трябва да си поговорим за края на седмицата.
— Още не съм мислил за това.
— Трябва да си имаш план, който да следваш, Джак. Какъвто и да е. Не може да излезем с нещо толкова голямо и после да подвием опашка на следващия ден. Трябва да има някаква поредица. За този уикенд ми трябва нещо вътре от кухнята. Нали разбираш, как ФБР преследва сериен убиец, може и малко психологически портретчета на хората, с които работиш. Ще ни трябват и снимки.
— Знам, знам — отвърнах. — Само дето още не съм го обмислил.
Не исках да му споменавам за последното си откритие и новата теория, която в момента обмислях. Подобна информация в редакторските ръце е нещо много опасно. Реших, че е по-добре да изчакам и да разговарям с Рейчъл, преди да му съобщя за възможната връзка между Поета и Хорас Хипнотизатора.
— Какво ще кажеш за бюрото? Ще те допуснат ли пак до разследването?
— Добър въпрос — похвалих го. — Съмнявам ме. Днес май ми махнаха за сбогом. В действителност дори не знам къде са в момента. Предполагам, че са духнали от града. Нещо се е случило.
— Проклятие, Джак. Мислех си, че ти…
— Спокойно, Грег, ще разбера къде са заминали. И когато ги открия, все още имам някакво влияние върху тях, а и като добавиш още няколко неща, за които нямах място в днешните статии… Така или иначе, утре ще имам нещо. Не знам само още какво точно. След това ще се заема с нещата от кухнята. Но не разчитай на никакви фотографии. Тия хора не обичат да ги снимат.
След няколко минути Глен получи съобщение от коректорите, че всичко е наред, и статиите бяха изпратени за набор. Той каза, че отива да надзирава процеса, за да е сигурен, че всичко ще мине добре. Аз обаче бях приключил за тази вечер. Великодушно ми предложи да си поръчам една хубава вечеря за сметка на компанията и да му се обадя сутринта. Обещах му, че непременно ще го направя.
Докато се чудех дали да звъня за трети път на пейджъра на Рейчъл, телефонът иззвъня.
— Как си, приятел?
— Торсън.
— Ха, как позна?
— Какво искаш?
— Просто ти съобщавам, че агент Уолинг е ангажирана и няма скоро да ти се обади. Така че направи услуга и на себе си, и на нас, и повече не звъни на пейджъра. Става досадно.
— Къде е тя?
— Това вече не ти влиза в работата, разбра ли? Ти си изстреля куршумите, така да се каже. Имаш си материала за статията. Оттук нататък се оправяй сам.
— Вие сте в Лос Анжелес.
— Съобщението излъчено, приключваме.
— Чакай! Виж, Торсън, мисля, че открих нещо; Нека да поговоря с Бакъс.
— Не, сър, повече няма да говориш с когото и да било от екипа на това разследване. Вече си външен човек, Макавой. Не го забравяй. Всички запитвания по това разследване вече се отправят към Отдела за работа с обществеността в главната квартира във Вашингтон.
Вях толкова ядосан, че едва се сдържах да не избухна. Въпреки това успях да го запитам най-любезно:
— Това включва ли и въпросите на Майкъл Уорън, Торсън? Или той има пряка връзка с теб?
— Безнадеждно си заблуден, шибан педал. Не съм певец. Повдига ми се от хора като теб. Изпитвам повече Уважение към някои от боклуците, които съм напъхал в панделата, отколкото към теб.
— Да ти го начукам.
— Нали виждаш какво имам предвид? Хората като теб нямат никакво уважение…
— Стига с тия глупости, Торсън. Трябва да говоря с Рейчъл или Бакъс. Имам важна следа.
— Щом имаш нещо, предай го на мен. Те са заети.
Сърбеше ме езикът да го пратя по дяволите, но се сдържах и направих онова, което смятах за правилно.
— Натъкнах се на едно име. Може да се окаже нашият човек. Уилям Гладън. Педофил от Флорида, но е в Лос Анжелес. Най-малкото е бил. Той…