— Знам кой е и какво представлява.
— Така ли?
— Опит от миналото.
В миг ме осени. Затворническите интервюта.
— Проектът за изследване на изнасилвачите? Рейчъл ми е разказвала за него. Той беше ли един от тях?
— Да. Така че го забрави, не е човекът, когото търсим. Мислеше си, че ще си героят, решил случая, нали?
— Откъде знаеш, че не е той? Всичко съвпада и има вероятност да се е научил да хипнотизира от Хорас Гомбъл. След като знаеш за Гладън, значи знаеш и за Гомбъл. Всичко съвпада. Гладън е издирван в Лос Анжелес. Накълцал е една камериерка в мотел. Толкова ли не можеш да го видиш? Камериерката може да се окаже убийството примамка. Детективът — името му е Ед Томас — може да е набелязаната жертва, за която той говори във факса си. Нека да…
— Грешиш — прекъсна ме Торсън с висок глас. — Вече сме го изключили от заподозрените. Ти не си първият, сетил се за него, Макавой. Не си чак толкова велик. Проверихме Гладън, но не се оказа нашият човек, ясно ли е? Не сме глупави. А сега изчезвай и духвай към Денвър. Когато го спипаме, ще ти се обадим.
— Какво искаш да кажеш с думите, че сте отхвърлили Гладън?
— Нямам намерение да те запознавам с подробности. Заети сме достатъчно, а и ти вече не си ни на гости. Както вече ти казах, ставаш досаден.
И той ми затвори още преди да мога да кажа нещо. Треснах слушалката, но тя отскочи и се търколи на пода. Изкушавах се да потърся веднага Рейчъл, но размислих. Какво ли правеше в момента, че беше оставила Торсън да разговаря с мен? Някаква идея започваше да се оформя в съзнанието ми. Дали просто не беше ме надзиравала, докато бях един от тях в разследването? Наблюдавайки ме така, както и аз ги бях наблюдавал? Дали всичко не е било просто една игра?
33.
Прекъснах размишленията си. Не можех да открия истината, докато не разговарям с нея. Трябваше да внимавам, за да не се поддам впечатленията от Торсън да ми диктуват хода на мислите. Вместо това се заех с анализа ца онова, което ми беше съобщил той. Беше ми казал, че Рейчъл не може да ми се обади. Била много заета. Какво би могло да означава това? Дали не бяха арестували някой заподозрян, и тя, като главен следовател по делото, да го разпитва? Или заподозреният беше само под наблюдение? Ако беше така, тогава беше възможно да е в автомобил и далеч от телефон.
Или бе накарала Торсън да ми позвъни, изпращайки ми някакво съобщение, което не бе имала куража да ми предаде лично?
Нищо не разбирах. Опитах се да анализирам реакцията на Торсън при споменаването ми на Уилям Гладън. Не беше показал никаква изненада при споменаването на името и със същата лекота го беше отхвърлил. Но след като се замислих върху разговора ни, проумях, че без значение дали се бях оказал прав или не относно Гладън, Торсън пак щеше да се държи по същия начин. Ако бях прав, той би желал да ми попречи. Ако бях сбъркал, едва ли щеше да пропусне възможността да се подиграе с мен.
Отново си помислих, че може да съм прав за Гладън и че бюрото е допуснало грешка, отхвърляйки го като възможен извършител. Ако случаят беше такъв, тогава онзи Детектив в Лос Анжелес беше изложен на огромна опасност, без дори да подозира.
Наложи ми се да звъня два пъти до полицейското уп-Равление в Лос Анжелес, за да получа номера на детектив Томас в участъка на Холивуд. Когато обаче го потърсих на този номер, никой не отговори и аз набрах дежурния сержант. Полицаят, който вдигна слушалката, ми съобщи, че той отсъства. Не поиска да ми каже защо или кога ще се появи. Реших, че е по-добре да не оставям съобщение.
Затворих телефона и няколко минути пак обикалях из стаята, обмисляйки как да постъпя. Имаше само едцй начин да получа отговор на въпросите си за Гладън. Трдд ваше да замина за Лос Анжелес, за да се срещна с детектив Томас. Нямах какво да губя. Статиите ми вече бяха приети, а аз — изритан от разследването. Проведох няколко телефонни разговора и направих резервация за следващия полет на югозапад от Финикс до Бърбанк.
Дежурният на рецепцията беше същият, който ни беще приел всички в събота.
— И вие май изчезвате яко дим, както виждам.
Кимнах, проумявайки, че говори за агентите на ФБР.
— Да — казах. — Отлетяха.
Той се усмихна.
— Видях ви по телевизията предната вечер.
В първия момент не загрях за какво става дума, но после се сетих. Сцената пред погребалния дом. Тогава бях с ризата на ФБР. Чак сега разбрах, че дежурният ме взема за агент на ФБР. Не го поправих.
— Шефът никак не остана доволен от цялата работа — коментирах.
— Да, хора като вас стават център на вниманието, когато се появяват в градче като нашето. Надявам се да го пипнете.