— Ти, шибан мръсен задник! Това беше моя история.
Произнесох го прекалено високо. Макар и да бях сам на реда с три седалки, мъжът от другата страна на пътеката ме изгледа гневно. Седеше до една възрастна жена, която предположих, че е майка му, и която явно не беше чувала досега такива изрази. Извърнах се към илюминатора. Оттам надзърташе единствено само мракът. Притиснах с длан другото си ухо, за да чуя отговора на Уорън, двигателите на самолета бучаха силно. Гласът му звучеше спокойно:
— Историята е на този, който я напише, Джак. Не го забравяй. Който я напише, той вече я притежава. Искаш да ми я оспориш, чудесно. Тогава си напиши шибаната статия, вместо да ми звъниш и да скимтиш. Давай, опитай се да ме изриташ. Аз съм си на мястото и ще те видя на първата страница.
Всичко казано от него си беше самата истина и аз го Разбрах още в момента, в който го произнесе. Почувствах се смутен, че дори се бях обадил, и бях разгневен на себе си не по-малко, отколкото на Уорън и Торсън. Не можех обаче да се откажа.
— Имай предвид, че от този момент нататък вече може да се простиш с източника си — казах. — Решил съм да изоблича Торсън. Пипнал съм го за топките. Знам, че ти се е обадил в събота вечерта в хотела. Залових го.
— Не знам какво имаш предвид, а за източници не говоря. С когото и да било.
— Не ти е необходимо. Сгащил съм го. Няма къде да мърда. Опиташ ли се да му се обадиш след разговора ще свършиш в охраната на банките в Солт Лейк. Така да знаеш.
Споменаването на репликата на Рейчъл за сибирското назначение не спомогна гневът ми да намалее. Челюстите ми още бяха свити, докато чаках отговора му.
— Лека нощ, Джак — произнесе накрая той. — Мога само да ти кажа, нека да приключваме с това и си живем живота.
— Почакай, Уорън. Отговори ми на един въпрос.
В гласа ми се вмъкна умолителна нотка, от която мк се повдигаше. Когато той не се обади, продължих:
— Страницата от бележника ми, която остави в хранилището на фондацията. Нарочно ли го направи? Още от самото начало ли го беше замислил?
— Това са два въпроса — отвърна той и долових насмешката в гласа му. — Трябва да тръгвам.
И той затвори.
Десет минути по-късно гневът ми започна да се уталожва. Най-вече с помощта на една силна силна доза „Блъди Мери“. Фактът, че сега вече можех да подкрепя обвиненията си срещу Торсън с някои доказателства, също спомогна за успокоението ми. Истината беше там, че не можех да обвинявам Уорън. Той ме беше използвал, но нали репортерите са за това. Кой би могъл да го знае по-добре от мен?
С Торсън обаче нещата бяха по-различни. Имах пълното право да го обвиня и щях да го направя. Не знаех кога или как, но бях решил да представя хотелската му сметка на Бакъс. Щях да направя всичко Торсън да си плати.
След като приключих с питието, върнах се пак на сметките от хотела, които бях натъпкал в джоба на седалката. Подтикван единствено от любопитството, започнах с тази на Торсън и разгледах обажданията, които беше направил преди и след разговора си с Уорън.
Беше провел само три междуградски разговора по време на двудневния си престой във Финикс и всичките в рамките само на половин час. Освен разговора му с Уорън в 12 и 41, минути само преди това беше телефонирал на номер с код на областта 703 и после на номер с код йа областта 904 в 12 и 56. Ставаше ясно, че номерът с 703 е на центъра на ФБР във Вирджиния, но тъй какво да правя, набрах го. Веднага ми отговориха. ФБР, Куантико.
Затворих. Бях прав. След това позвъних на третия номер, без дори да знам къде беше областта с код 904. След три иззвънявания оттам се включи някакъв пронизителен сигнал — езикът, разбиран единствено от компютрите. Изчаках, докато стихнат електронните писъци. След като никой не се бе отзовал на призива му, тамошният компютър прекъсна връзката.
Това ме озадачи. Поисках информация за областта с код 904 и запитах телефонистката за най-големия град в областта. Отговориха ми, че е Джаксънвил. После ги запитах дали областта включва и Райфорд; така се и оказа. Благодарих и затворих.
По събраните от библиотекарката материали за Хорас Гомбъл знаех, че Центърът за превъзпитание се намираше в Райфорд. Това беше мястото, където Хорас Гомбъл в момента беше затворен и където навремето Уилям Гладън също е лежал. Замислих се дали обаждането на Торсън до компютър в областта с код 904 няма някаква връзка с Гладън или Гомбъл.
Още веднъж се обадих на телефонните услуги за 904. Този път поисках номера на централата на института в Райфорд. Първите три цифри бяха 431, същите като на номера, който Торсън бе набрал от стаята си в хотела. Отпуснах се на седалката и се замислих. Защо бе звънял До затвора? Дали не бе осъществил директна връзка с някой компютър там, за да провери Гомбъл, или да прегледа някой файл за Гладън? Спомних си, че Бакъс бе споменал, че ще накара някого да провери дали Гомбъл е в затвора. Може би го беше възложил на Торсън, след Като го бе посрещнал на летището в събота вечерта.