Рейчъл седеше зад едно от шестте бюра в стаята. Останалите бяха празни.
— Здравей, Джак.
Кимнах. Изобщо не бях изненадан, че я виждам.
— Какво правиш тук?
— Това би трябвало да е очевидно, след като ти явно ме очакваш. Къде е Томас?
— В безопасност.
— Защо бяха всички тия лъжи?
— Какви лъжи?
— Торсън ми каза, че Гладън не бил заподозрян. Каза ми, че го проверили и го отписали. Затова и дойдох. Мислех си, че или ме лъже, или греши. Защо не ми се обади, Рейчъл? Цялата тая работа…
— Джак, бях много заета с Томас и знаех, че ако все пак ти се обадя, щеше да ми се наложи да те лъжа, а не исках да го правя.
— И тогава накара Торсън да го направи вместо теб. Страхотно! Много ти благодаря. Всъщност така е по-добре.
— Стига детинщини! Имах да се тревожа за нещо далеч по-сериозно от твоето сърдене. Съжалявам. Виж, нали съм тук? Защо, мислиш, е това?
Вдигнах рамене.
— Знаех си, че ще дойдеш, без значение какво ти е наговорил Торсън — каза тя. — Познавам те, Джак. Трябваше само да се обадя на самолетните агенции в града. След като разбрах за полета ти, оставаше ми само да те чакам. Надявам се само Гладън да не наблюдава участъка. Ти беше сред показаните по телевизията. Това означава, че той сигурно те смята за агент. Ако те е видял да влизаш тук, ще разбере, че му готвим капан.
— Но ако той е бил там някъде отвън и достатъчно близо, за да ме разпознае, тогава ще го пипнете, нали така? Защото сте поставили пред участъка двайсет и четири часово наблюдение за него.
Тя се усмихна. Бях отгатнал.
Рейчъл вдигна един портативен радиотелефон от бюрото И повика командния пост. Веднага познах гласа. Беше Бакъс. Предаде му, че идва с един гост. После приключи обаждането и се изправи.
— Хайде да тръгваме.
— Къде?
— До командния пост. Не е далеч.
Говореше кратко, без много обяснения. Прозвуча ми студено и просто не можех да повярвам, че преди по-малко от денонощие с тази жена се бяхме любили. Сякаш изведнъж се бях превърнал в някакъв непознат. Запазих спокойствие, докато прекосявахме един коридор, извеждащ на служебния паркинг на гърба на участъка, където я чакаше кола.
— Колата ми е отпред — казах.
— Виж, ще се наложи да остане там засега. Освен ако не искаш да продължаваш сам и да се пишеш смелчага.
— Виж, Рейчъл, ако не бяха ме излъгали, това можеше и да не се случи. Можеше дори и да не дойда.
— Разбира се.
Тя влезе в колата и я запали, след което отключи и моята врата. Винаги съм се дразнел от това, но не казах нищо. Излезе от паркинга и пое по Булеварда на залеза, натиснала здраво педала на газта. Мълчеше през цялото време, докато един червен светофар не я накара да спре.
— Откъде научи това име, Джак? — запита тя.
— Какво име? — отвърнах с въпрос аз, макар и да знаех за кого става дума.
— Гладън, Джак. Уилям Гладън.
— Пиша си редовно домашните работи. А вие как го открихте?
— Не мога да ти кажа.
— Рейчъл… Виж, това съм аз, не си ме забравила, нали? Ние правихме, аз… — Не можех да го изрека на глас от страх да не прозвучи фалшиво. — Мислех си, че между нас има нещо, Рейчъл. А сега се държиш като с досадник или нещо такова. Аз… Виж, информацията, която знам, ли ти е нужна? Ще ти кажа всичко. Разбрах го от вестниците. В съботния брой на „Лос Анжелес Таймс“ имаше голяма статия за Гладън. В нея се разказваше, че се познавал с Хорас Хипнотизатора в Райфорд. Просто свързах едното с другото. Не беше особено трудно.
— Добре, Джак.
— А сега ти.
Мълчание.
— Рейчъл?
— Този разговор неофициален ли е?
— Знаеш, че не е необходимо да ми задаваш този въпрос.
Тя се поколеба за момент и после сякаш се отпусна.
— Добрахме се до Гладън по две отделни следи, които просто изскочиха по едно и също време. Това ни кара да се чувстваме сигурни, че той е човекът, когото търсим. Първо, колата. Службата за идентифициране на автомобили проследи серийния номер на стереоуредбата до една кола, която пък на свой ред беше проследена до „Херц“. Спомняш ли си?
— Да.
— Така, Матушак и Майз отидоха на летището и издириха колата. Някакви любители на ските от Чикаго вече я били наели. Наложи им се ходят чак до Сидона, за да я върнат. Обработиха я. Не откриха нищо интересно, разбира се. Стереоуредбата и прозорецът са били заменени. Но не от „Херц“. Там изобщо не са разбрали, че колата им е станала жертва на грабеж. Който и да е бил взел колата под наем, когато е станал обирът, е заменил стереото и прозореца за собствена сметка. Така или иначе, регистрите на компанията сочат, че автомобилът е бил ползван от Н. Х. Брийдлав в продължение на пет дни този месец, включително в деня, в който Орсулак е бил убит. Същият този Брийдлав я е върнал на следващия ден. Матушак прекара името през компютъра и откри самоличността му. Натан Х. Брийдлав, също така известен като Уилям Гладън, както се оказва при разследването във Флорида преди седем години. Това беше име, използвано от човек, помествал обяви във вестниците в Тампа, предлагайки услугите си като детски фотограф. Блудствал с децата, когато бивал оставян сам с тях, правел порнографски снимки. Дегизирал се. Полицията в Тампа търсела тоя Брийдлав в същото време, когато започнало делото на Гладън за сексуалните извращения в Центъра за грижи по децата. Следователите през цялото време са били убедени, че Гладън е Брийдлав, но нито веднъж не са успели да докажат версията по делото поради дегизациите. Освен това не са проявили необходимото старание, защото са смятали, че той така и така ще отиде в затвора по другото обвинение.