— Възможно е.
Отново се бе върнала на кратките отговори.
— Възможно е — повторих аз малко саркастично.
— Мисля да отскоча до Флорида, да си кажем още по вякоя приказка с Гомбъл. Ще му задам и този въпрос. Ще разберем със сигурност, когато ни отговори. Така добре ли е, Джак?
Навлязохме в уличка, която минаваше откъм гърба на стари мотели и магазини. Тя намали накрая, така че се пуснах от дръжката на облегалката.
— Но ти сега не можеш да отидеш във Флорида, нали?
— Това зависи от Боб. Тук вече сме близо до Гладън, усещам го. Мисля, че засега Бакъс иска да концентрираме всичките си усилия в Лос Анжелес. Гладън е тук. Или някъде съвсем наблизо. Всички го усещаме. Трябва да го пипнем на всяка цена. Само да го заловим, после вече можем да си изясняваме въпроса с психологическата мотивация и другите подобни. Тогава вече можем да отидем във Флорида.
— Защо тогава? За да допълним изследванията върху серийните убийци ли?
— Не. Искам да кажа, и това да, но основно ще се заловим с обвинението. Хора като него при всички случаи ще се мъчат да се изкарат психически ненормални. Това е единственият им шанс. Така че това означава, че трябва да заведем делото, като вземам предвид психологията му. Обвинението трябва да докаже, че е знаел какво вършиш и че може да прави разлика между добро и зло. Най-древната дилема.
Представата за съдебен процес над Поета в съда никога не ми бе минавала през ума. Очевидно не съм си представял, че ще успеем да го заловим жив. Добре знаех, че тази представа беше отговор на желанието ми да не го оставяме жив след всичко извършено от него.
— Какво става, Джак, не искаш ли съдебен процес? Искаш да го убием на място ли?
Изгледах я. Светлините на преминаваща кола обляха лицето й и за миг зърнах очите й.
— Не бях мислил за това.
— Разбира се, че си мислил. Би ли искал да го убием, Джак? Ако имаш удобен случай и знаеш, че няма да има последствия, би ли могъл да го направиш? Мислиш ли, Че това би било възмездие за всичко сторено от него?
Нямах желание да обсъждам проблема с нея. Усетих, че в нея имаше повече от случаен интерес към темата.
— Не знам — отвърнах накрая. — Ти би ли могла да го убиеш? Убивала ли си някога, Рейчъл?
— Ако имам възможност, бих го убила, без да мисля.
— Защо?
— Защото познавам другите като него. Гледала съм ги в очите и знам какво се крие там в мрака. Ако можех да ги убия всичките, бих го сторила.
Изчаках я да продължи, но тя не го направи. Спря до два подобни на нашия „Капри“ зад един стар мотел.
— Не ми отговори на втория въпрос.
— Не, никога не съм убивала.
През една задна врата се вмъкнахме в коридор, боядисан в два тона; мътножълто-до нивото на очите и мътно-бяло оттам нагоре. Рейчъл се приближи до първата врата от лявата ни страна, почука и ни пуснаха вътре. Беше мотелска стая, която би минала за кухня през шейсетте години, когато е била подновена за последен път. Бакъс и Торсън ни чакаха, седнали на една стара пластмасова маса, опряна до стената. На масата имаше два телефона, които изглеждаха току-що донесени в стаята. Имаше и алуминиев сандък, около метър висок и с отворен капак, разкриващ стена от три видеомонитора. Кабели изпълзяваха от гърба на сандъка, виеха се по пода и се промушваха през прозореца, който беше открехнат колкото да минат.
— Джак, не мога да кажа, че се радвам да те видя — обади се Бакъс.
Той обаче изрече думите с лукава усмивка, изправи се и ми раздруса ръката.
— Съжалявам — отвърнах аз, без да осъзнавам защо. После добавих към Торсън: — Нямах намерение да се заплитам в мрежите ви, но научих лоша информация.
Мисълта за телефонните сметки отново мина през ума ми, но я отхвърлих. Не беше дошъл още моментът.
— Как да ти кажа — започна Бакъс, — трябва да ти призная, че там направихме опит да те заблудим. Просто решихме, че ще е най-добре и за всички ни, ако продължим работата си без всякакви отвличания на вниманието.
— Ще се опитам да не ви отвличам вниманието.
— Ти вече го отвличаш — обади се Торсън.
Престорих се, че не съм го чул, и задържах погледа си върху Бакъс.
— Заповядайте, настанявайте се — каза той.
Двамата с Рейчъл заехме двата останали стола на масата.
— Предполагам, че си запознат с развоя на нещата — изрече Бакъс.
— Предполагам, че сте организирали наблюдение над Томас — отвърнах.
Обърнах се, за да мога да следя мониторите, и за пръв път се вгледах в обзора, който предлагаше всеки от тях. Най-горният показваше коридор не по-различен от този пред стаята, в която се намирахме. От двете му страни се виждаха по няколко врати. Всички затворени и с номера. Следващият показваше двора на мотел. В синьо-сиво-то видеоизображение успях да различа само думите върху табелата над вратата. Хотел „Марк Твен“. Долният монитор показваше хотела от някаква странична уличка.