— Ама как, не ви ли казаха? — запитах аз, имитирайки изненада.
— Не. Аз само записвам хората и това е.
— Провеждат разследване по използването на фалшиви кредитни карти. Тук се въртели много фалшификати!
— Между другото, коя е стаята на агент Уолинг?
Въпросът ми му отне цяла минута да разчете собствения си почерк.
— Трябва да е седемнадесета.
Стаята ми беше малка и когато седнах на ръба на леглото, то хлътна най-малко петнайсет сантиметра, като в същото време другата половина се издигна нагоре, съпроводена с отчаяния протест на престарели пружини. Това беше стая от партера, с все още запазени донякъде мебели, вмирисана на цигари. Пожълтелите щори бяха вдигнати; единственият прозорец беше обезопасен с метална мрежа. Избухнеше ли пожар, щях да се изпържа като омар в тиган, ако не успеех да си плюя навреме на петите.
Измъкнах пастата за зъби и сгъваемата четка за зъби от калъфката за възглавници и влязох в банята. Още усещах вкуса на „Блъди Мери“ от самолета и исках да го премахна. Исках и да бъда готов евентуално за Рейчъл.
От баните в стаите на старите хотели човек изпада в най-дълбока депресия. Тази специално беше малко по-голяма от телефонните будки, които в детството си бях виждал по всяка бензиностанция. Мивка, тоалетна чиния и портативна кабина с душ, всички покрити с ръждиви петна, наблъскани едно в друго по най-невъзможен начин. Ако някой отвореше вратата, докато седя на тоалетната чиния, със сигурност щях да се простя с коленете си. След като свърших и се върнах в сравнително просторното помещение на стаята, един поглед към леглото ми беше достатъчен, за да разбера, че повече не искам да сядам върху него, камо ли да спя. Реших да рискувам оставяйки компютъра си и калъфката за възглавница, пълна с дрехите ми, и излязох от стаята.
На лекото ми почукване по вратата беше отговорено толкова бързо, че си помислих дали Рейчъл не ме е чакала от другата страна. Тя бързо ме вмъкна със заговорнически вид.
— Стаята на Боб е отсреща — прошепна тя в отговор на неизречения ми въпрос. — Какво има?
Не казах нищо. Гледахме се продължително, всеки чакаше другият да започне пръв. Накрая се престраших, пристъпих до нея и и я придърпах за дълга целувка. Желанието й изглеждаше не по-малко от моето и това бързо заличи тревогите ми. Тя прекъсна целувката ни и ще прегърна страстно. Огледах стаята над рамото й. Беше по-голяма от моята и мебелите може би бяха десет годили по-нови, но от това не беше по-малко потискаща. Компютърът й беше на леглото заедно с някакви документи, разпръснати върху износената жълта покривка, където хиляди хора бяха лежали, любили се и спали.
— Смешно — прошепна тя. — Разделихме се едва тази сутрин и вече ми липсваш.
— И на мен.
— Джак, съжалявам, но нямам желание да се любя в това легло, в тази стая или в този хотел.
— Всичко е наред — произнесох доблестно аз, макар и да съжалих за думите си още в мига, когато ги изрекох.
— Разбирам те. В сравнение с моята дупка ти имаш направо луксозен апартамент.
— Ще трябва да се постискаме, но пък после…
— Да. Защо все пак отседнахме тук?
— Боб иска да е по-близо. Така че да можем да се придвижим по най-бързия начин, ако го забележат.
Кимнах.
— Добре, тогава какво ще кажеш да мръднем малко навън? Не ти ли се пие нещо? Все трябва да има някаква кръчма наблизо.
— Едва ли ще е по-блестяща от тая дупка. Нека да останем и да си говорим.
Тя се върна до леглото и размести книгите и компютъра, след което седна и се облегна на възглавницата, подпряна на таблата. Аз седнах на единствения стол в стаята; някога разпраната му тапицерия беше залепена със скоч.
— За какво искаш да си поговорим?
— Не знам. Ти си репортерът. Мислех, че искаш да ми задаваш въпроси.
И тя се ухили.
— За делото ли?
— За каквото и да е.
Дълго време не откъснах поглед от нея. Реших да започна с нещо лросто и после да продължа вече с по-сериозните въпроси, ако имах възможност, разбира се.
— Какво представлява този Томас?
— Наред е. Имам предвид за местно ченге. Не беше много въодушевен, но не е от тъпите задници.
— Какво искаш да кажеш „не много въодушевен“? Не е ли достатъчно, че ви позволява да го използвате като примамка?
— Предполагам. Може би вината е у мен. Изглежда, никога няма да се науча как да се отнасям с местните ченгета.
Придвижих се от стола на леглото до нея.
— И какво от това? На теб това не ти влиза в работата.
— Точно така — каза тя и отново се усмихна. — Знаеш ли, във фоайето има автомат за газирана вода.