— Искаш ли да ти донеса?
— Не, но ти спомена нещо за пиене.
— Имах предвид нещо по-силно. Макар и да не държа особено на това. Щастлив съм.
Тя се пресегна и прокара пръст по брадата ми. Улових ръката й в момента, когато я отдръпваше, и я задържах.
— Как мислиш, дали напрежението на момента и онова, в което вземаме участие, не усилва чувствата ни? — запитах.
— В сравнение с кое?
— Не знам. Просто си задавам въпрос.
— Знам какво си мислиш — произнесе тя след дълго мълчание. — Трябва да ти призная, че никога досега не съм се любила с човек само тридесет и шест часа след запознанството ни.
Тя се усмихна.
— И аз.
Приведе се към мен и отново ме целуна. Аз я сграбчих и ние се затъркаляхме в целувка, вкопчена във вечността. Само че нашият бряг беше едно старо и раздрънкано легло в дупка, само името на която беше хотел, три десетилетия след последния си срок на годност. Но това вече нямаше никакво значение. Скоро прехвърлих вниманието си върху шията й, после се любихме.
Двамата не можехме да се поберем едновременно в банята или под душа, така че тя влезе първа. Докато се къпеше, лежах, мислейки си за нея, като едновременно с това много ми се пушеше.
Поради шума от душа не можах да уловя точния момент, но ми се стори, че се чука на вратата. Стреснат, скочих от леглото и трескаво започнах да навличам пан-талоните си, докато гледах към вратата. Вслушах се, но не чух нищо. В следващия момент ясно видях дръжката на вратата да мърда, или поне така ми се стори. Тръгнах към вратата, придърпвайки панталоните си, леко привел глава, ослушвайки се. Не долових никакъв шум. Имаше щпионка, но нямах желание да поглеждам през нея. В стаята лампата светеше и ако надзърнех през нея, щях да закрия светлината, давайки на другия да разбере, че в стаята има човек.
В този момент Рейчъл спря душа. След като изчаках няколко секунди, без да доловя признаци за някакво движение в коридора, приближих се до шпионката и надзърнах. Нямаше никой.
— Какво правиш?
Обърнах се. Рейчъл бе застанала до леглото, опитвайки се да демонстрира благоприличие с малката хавлия, завита около ханша й.
— Стори ми се, че някой почука.
— Кой беше?
— Не знам. Не видях никого. Може и да ми се е сторило. Вече мога ли и аз да взема душ?
— Разбира се.
Смъкнах панталоните си и докато отивах към банята, спрях до нея. Хавлията се плъзна по тялото й. Беше красива. Пристъпих към нея и отново се прегърнахме.
— Няма да се бавя — обещах накрая аз и влязох в банята.
Когато излязох, Рейчъл вече беше облечена. Поглед-нах часовника си, който бях оставил върху нощната масичка; беше единайсет. В стаята имаше някакъв раздънкан телевизор, почти археологическа находка, но реших да не предлагам съвместно гледане на новините.
— Не съм уморена — заяви тя.
— Нито пък аз.
— Може пък да имаме късмет да открием някое местенце, където да пийнем по едно.
Облякох се и излязохме от стаята. Преди това телно се огледах дали Бакъс или Торсън не се мяркат коридора или фоайето; вън улицата изглеждаше безлюдна и тъмна. Закрачихме към Булеварда на залеза.
— Взе ли си револвера? — запитах аз с полушеговит и полусериозен тон.
— Никога не излизам без него. А и освен това нашите хора са наоколо. Нищо чудно да са ни забелязали на излизане.
— Настина ли? Мислех, че те държат под око само Томас.
— Така е. Но освен това имат за задача да следят когато още е на улицата, по което и време на денонощието да е. Ако си вършат съвестно работата, разбира се.
Обърнах се и се върнах няколко стъпки назад, втренчен към зеления неонов надпис с името на Марк Твен, Огледах улицата и колите, паркирани от двете й страни, Не видях ничии сенки или силуети.
— Колко хора имате отвън?
— Трябва да са петима. Двама на постоянни позиции. Двама спрели в коли. Една кола е в движение. През цялото време.
Върнах се при нея и придърпах нагоре яката на сакото си. Вън беше по-студено, отколкото бях предполагал, Дъхът ни излизаше на тънки облачета, смесваше се и после се стапяше.
Когато стигнахме Булеварда на залеза, огледах улицата и в двете посоки и видях над арковиден вход през една пресечка на запад неонова реклама с надпис „Бар КЕТ & ФИДЪЛ СС“. Посочих към бара и тръгнахме натам. Мълчахме, докато стигнем.
Минахме под арката и влязохме в една открита градина с маси под чадъри от зелен брезент, но те всички бяха пусти. От другата страна на улицата през прозорците се виждаше топлата и задушевна вътрешност на друг бар. Влязохме, намерихме си празно сепаре в противоположния на дъските за стрелички край и седнахме. Кръчмата беше в типично английски стил. Когато барманката се завъртя към нас, Рейчъл ме подкани да поръчам питие. Избрах си тъмно пиво. Рейчъл последва примера ми.