В мига, в който се спрях, за да пресека булеварда, долових някакво движение от лявата ми страна, когато се оглеждах за идващи коли. Зърнах някакъв човек да се скрива в тъмния вход на един затворен магазин. Ледени тръпки пробягаха по гърба ми, но не помръднах. Няколко секунди не откъсвах поглед от мястото, където се беше скрил. Входът беше някъде на двайсетина метра от мен, Усетих глуха увереност, че това беше мъж, който сигурно още беше там и ме наблюдаваше, докато аз се оглеждах.
Направих няколко решителни крачки и внезапно се заковах. Това беше блъф, но когато никой не изскочи от входа, разбрах, че съм блъфирал само себе си. Сърцето ми заби силно. Най-вероятно беше някой бездомник, който е търсел къде да се подслони. Знаех, че може да има стотици обяснения. И в същото време бях уплашен до смърт. Може да е бил просто минувач. Може да е бил и Поета. Имаше хиляди възможни обяснения. Бяха ме показали по телевизията. Поета е гледал телевизия. Той е направил избора си. Тъмният вход се намираше между мен и хотел „Уилкокс“. Не можех да се върна по същия път. Бързо се обърнах и стъпих на улицата, която ме делеше от бара.
Писъкът на автомобилен клаксон ме стресна и аз отскочих назад. Нямаше никаква опасност. Летящата по булеварда кола мина на две ленти от мен. От нея се носеха писъци и смях. Младите хора вътре може би бяха видели израза на лицето ми и бяха решили да се позабавляват с мен.
На бара си поръчах още една халба тъмно пиво и се насочих към автомата за продажба на цигари. Забелязах, Че ръцете ми треперят едва когато драснах клечката кибрит да запаля цигарата си.
Останах до последната покана да си тръгваме в два часа и после излязох от „Кет & Фидъл“ с решимостта на готов да умре герой. Вече бях решил, че най-добре ще се чувствам в по-голяма компания. Повъртях се малко сред тълпата, измъкнала се от бара и в един момент видях малка група от трима пияни да се отправят на изток към „Уилкокс“ и закрачих на няколко метра след тях. Подминахме въпросния вход, който сега се намираше от другата страна на булеварда, но разстоянието ми пречеше да разбера дали в тъмната ниша имаше някой. Аз обаче нямах намерение да проверявам. Вече до „Уилкокс“ зарязах компанията си и прекосих булеварда до хотела, поех с цели гърди въздух едва когато се вмъкнах във фоайето и видях познатото любимо лице на дежурния на рецепция.
Въпреки късния час и изпитата бира след преживения страх бях съвсем бодър. Отидох в стаята си, съблякох се и легнах. Загасих лампата, но знаех, че няма да мога да заспя. Десетина минути обмислях случилото се и после включих лампата.
Трябваше да ангажирам ума си с нещо. Нещо, което да ме успокои, за да мога да заспя. Направих това, което бях правил и преди при безброй подобни ситуации. Сложих компютъра върху леглото си. Пуснах го, включих жака на стайния телефон във входа на модема ми и набрах номера на мрежата в „Роки“. Нямах новопостъпили съобщения и всъщност не очаквах, но обичайните действия започнаха да ме отпускат. Прегледах малко репортажите и улучих материала си, излъчен в съкратена форма по националната линия на „Асошиейтед Прес“. Утре щеше Да излезе и да избухне като бомба. Всички редактори от Ню Йорк до Лос Анжелес щяха да познаят името ми под заглавието. Поне така се надявах.
След като приключих и издърпах жака от входа на Модема, изиграх няколко пасианса на компютъра, но непрестанните неуспехи ме отегчиха. Имах нужда от допълнително разсейване. Пъхнах ръка в калъфа на компютъра за сметките от хотела във Финикс, но не ги открих. Проверих всеки джоб и отделение на сака, но сгънатите листове ги нямаше никъде. Сграбчих калъфката за възглавница и я разтърсих, но отвътре изпадаха само [???]
— Проклятие! — изругах на глас.
Затворих очи и се опитах да извикам представата какво бях направил с листовете в самолета. В един миг бях пронизан от ужас при спомена, че по едно време ги бях напъхал в джоба на седалката пред мен. После обаче си припомних, че след разговора си с Уорън ги бях измък-нал оттам, за да проведа още няколко телефонни разговора. Малко преди самолетът да започне да се снижава за кацане, ги бях върнал в калъфа на компютъра. Не ги бях забравил в самолета.
Другият вариант беше някой да се е вмъкнал в стаята ми и да ги е задигнал. Направих няколко нерешителни крачки, без да съм сигурен как да постъпя. В съдебната терминология за такива случаи се казваше крадено имущество, отнето от крадеца. На кого бих могъл да се оплача?