Гневно блъснах вратата и отидох във фоайето до дежурния. Той се бе зачел в списание „Висшето общество“, на чиято корица гола жена умело бе закрила с ръце всички онези части от анатомията си, позволявайки по този начин списанието да се излага по сергиите.
— Хей, да си виждал някого да влиза в стаята ми?
Той повдигна рамене и поклати глава.
— Никой?
— Единствените, които видях, беше онази дама с вас, и вие. Това е.
Изгледах го за момент, но той нищо повече не каза.
Върнах се в стаята си и огледах ключалката за евентуални следи от шперц. Не можех да бъда сигурен. Ключалката беше стара и издраскана, но явно си беше такава от доста години. Не знаех как да различа дали една ключалка е била отваряна с шперц или не, дори и животът ми да зависеше от това, но въпреки това се опитах, Бях направо извън себе си от гняв.
Изкушавах се да събудя Рейчъл и да й кажа за случилото се, но дилемата ми беше там, че не можех да й обясня за откраднатото. Не исках да й казвам какво бях направил. Споменът за онзи ден в спортната зала и други уроци, получени оттогава, ме възпряха. Съблякох се и се върнах в леглото.
Сънят постепенно идваше, но не и преди да си представя как Торсън се вмъква в стаята ми и рови сред вещите. И когато накрая клепачите ми натежаха, гневът още искаше да отшуми.
37.
На сутринта се събудих от силно чукане по вратата. Отворих очи и видях светлината да се процежда през завесите. Слънцето вече бе отскочило значително над хоризонта и внезапно проумях, че отдавна трябваше да съм станал. Нахлузих панталоните си и докато закопчавах ризата си, отворих вратата, без дори да погледна през шпионката. Не беше Рейчъл.
— Здравей, пич. Ставай и сияй. Днес сме двамката с теб и трябва да излитаме.
Загледах го примигвайки. Торсън протегна ръка и почука още веднъж по отворената вече врата.
— Ало? Има ли някой вкъщи?
— Какво искаш да кажеш, че сме двамата с теб?
— Точно това, което казах. Приятелката ти има да върши някои неотложни неща, при които няма нужда от компания. Агент Вакъс ме е прикрепил към височайшата ти персона днес.
Лицето ми изрази всичките ми мисли относно прекарването на деня в неговата компания.
— Да ти призная откровено, и мен тръпки ме побиват — отвърна той. — Но няма накъде да мърдам. Виж, ако искаш да се търкаляш в кревата цял ден, нямам нищо против. Само искам да ти…
— Веднага се обличам. Дай ми пет минути.
— Имаш ги. Ще те чакам в уличката до колата. Не си ли там след пет минути, сърди се единствено на себе си.
Изчаках го да излезе и погледнах часовника на нощното шкафче. Беше осем и половина, не чак толкова късно. Ьяха ми нужни десет, а не пет минути. Държах си глава под душа и си мислех за компанията на Торсън през я ден, изпитвайки истински ужас. Но най-вече си за Рейчъл и се чудех каква ли задача й е възложил Бакъс и защо тя не е включвала и мен.
След като излязох, отидох до стаята й и почуках ца вратата. Никой не се обади. Няколко секунди останах, заслушан с ухо, долепено до вратата. Явно беше излязъл.
Заварих Торсън облегнат на багажника на една от колите.
— Закъсня.
— Да. Съжалявам. Къде е Рейчъл?
— Съжалявам, пич, говори с Бакъс. Той е твоето лоби в бюрото.
— Виж, Торсън, не се казвам пич, ясно ли е? Ако не искаш да ме наричаш по име, тогава не ми казвай никак, Закъснях, защото трябваше да се обадя на редактора си и да му предам, че статия няма да има. Не беше особено щастлив.
Застанах до дясната врата, а той заобиколи до мястото на шофьора. Трябваше да го чакам цяла вечност, докато отключи.
— Пет пари не давам как се е чувствал редакторът ти тази сутрин — заяви той, преди да се вмъкне в колата.
Вътре видях две чаши с кафе върху арматурното табло; парата им замъгляваше стъклото. Гледах ги така, както наркоман гледа лъжичката, поднесена над свещта, но нищо не казах. Предположих, че кафето беше част от някаква игра, която Торсън се канеше да играе.
— Едната е твоята, пи… а, Джак. Ако искаш сметана или захар, има в жабката.
Той включи стартера. Погледнах го и после спрях поглед върху кафето. Торсън се пресегна и взе една от чашките. Отпи полека, също като плувец, пробващ с пета температурата на водата.
— Ааа — простена от наслада той. — Обичам го горещо и без захар. Също като жените.
Той ми хвърли поглед и ми намигна.
— Давай, Джак, вземай кафето. Не искам да го разлея, като потегля.
Взех чашата. Потеглихме. Отпих, но го направих повече като някой официален опитвач на цар. Беше вкусно й ефектът от кофеина се прояви бързо.