— Благодаря — казах.
— Няма защо. Не мога да започна деня, докато не се подкрепя. Та какво се случи с теб, безсънна нощ, а?
— Нещо такова.
— При мен такова нещо няма. Спя си като момченце навсякъде, даже и в дупки като тая. Имам здрав сън.
— Случайно не се ли разхождаш насън?
— Да се разхождам насън ли? Какво искаш да кажеш?
— Виж, Торсън, благодаря ти за кафето и всичко останало, но знам, че ти си човекът, разговарял с Уорън, и знам също така, че ти си този, който е влизал в стаята ми снощи.
Торсън удари спирачките точно пред един знак, разрещаващ спиране само за разтоварване на стоки.
— Какво каза?
— Чу ме добре какво казах. Ти си бил в стаята ми. Може и да нямам доказателства, но ако Уорън изплюе нещо преди мен, отивам направо при Бакъс и ще му кажа всичко, което ми е известно.
— Виж, пич, виждаш ли това кафе? Това ми беше предложението за мир. Ако искаш да ми го плиснеш в лицето, добре, няма проблеми. Не знам обаче за какво говориш и това ми е последният път, когато изобщо разговарям с репортери. Точка. Разговарям единствено с теб, защото си с мен по нечие височайше благоволение. Това е.
Включи направо на втора и се стрелна в движението, спечелвайки си гневен клаксон от един изнервен водач. Горещото кафе заля ръката ми, но нищо не казах. Няколко минути пътувахме в тишина, навлизайки все по-навътре сред каньона от бетон, стъкло и стомана. Булевард „Уилшир“. Отивахме към небостъргачите в деловия Център на града. Кафето вече бе загубило добрия си вкус и аз го върнах на таблото.
— Къде отиваме? — попитах накрая.
— Да се видим с адвоката на Гладън. След това отиваме в Санта Моника да си поговорим с динамичното дуо, което е задържало тая торба с отпадъци и после го е пуснало.
— Четох статията в „Таймс“. Те не са знаели кого са заловили. Не можеш да ги обвиняваш.
— Да, разбира се, виновни няма.
Наистина бях успял да отхвърля предложението му за мир. Той бе станал мрачен и хаплив. Обичайното му държане макар че този път бях длъжен да призная, че и аз дял в него.
— Виж — започнах аз, вдигайки ръце в примирителен жест, — съжалявам, разбираш ли? Ако съм сбъркал за теб и Уорън и всичко останало, съжалявам. Просто гледах на нещата така, както ми изглеждаха. Ако съм сбъркал, прощавай.
Той не каза нищо и тишината взе да става потискаща Почувствах, че топката още беше в моята половина.
— Ще си оттегля обвиненията към теб, става ли? — излъгах аз. — Съжалявам и за… ако съм те ядосал нещо с Рейчъл. Просто така се случи.
— Да ти кажа, Джак, можеш да си спестиш извиненията. Пет пари не давам нито за теб, нито за Рейчъл. Тя си мисли обаче, че ме е грижа за нея, и съм сигурен, че така ти е представила нещата. Но тя греши. Ако бях на твое място, щях да внимавам много с нея. Непредсказуема е. Не забравяй какво съм ти казал.
— Разбира се.
Аз обаче не обърнах внимание на приказките му. Нямах намерение да му позволявам да ме заразява с горчивините си заради Рейчъл.
— Чувал ли си някога за Нарисуваната пустиня, Джак?
Изгледах го, присвил смутено очи.
— Да, чувал съм.
— А бил ли си там?
— Не.
— Е, щом си с Рейчъл, тогава вече си там. Тя е Нарисуваната пустиня. За гледане е красива, не ще и дума. Но, приятел, много внимателно с нея, защото е опасна. Отвъд красотата й няма нищо, Джак, а през нощта в пустинята хваща адски студ.
Прииска ми се да го срежа е някоя язвителна забележка, която да има ефекта на здрав плесник. Но силата на огорчението и гневът му ми отнеха желанието.
— Тя може да те разиграва както си иска — продължи той. — Или да си играе с теб. Също като с любима играчка. Само че след известно време играчката омръзва. И вече не е любима. И ти преставаш да съществуваш за нея.
Нищо не казах. Обърнах се и се загледах през прозореца, за да не го виждам дори и с периферното си зрение. След две минути спомена, че сме пристигнали, и колата в паркинга на един от небостъргачите.
След като направихме справка в адресния указател на юридическия център Фуентес, мълчаливо влязохме в асансьора и се изкачихме до седмия етаж. Надясно имаше врата с махагонова табела, обърната със страната си, на която пишеше, че това са офисите на „Краснър & Пийкок“. Торсън постави постави портфейла си отворен на значката и удостоверението си за самоличност върху преградата пред дежурната и запита за Краснър.
— Съжалявам, господин Краснър тази сутрин е в съда — каза тя.
— Сигурна ли сте?
— Разбира се, че съм сигурна. Тази сутрин ще предявяват обвиненията на негови клиенти. Ще се върне чак след обяд.
— Долу? В кой съд?
— Долу. В сградата на съда за криминални деяния.
Обвиненията се предявяваха на петия етаж в една просторна, облицована с мрамор съдебна зала, натъпкана с адвокати, обвиняеми и семействата на обвиняемите. Торсън се приближи до една съдия-изпълнителка, седнала зад едно бюро на първия ред в галерията, и запита кой от околните адвокати е Артър Краснър. Тя му посочи към един нисичък мъж с оредяваща червена коса и червено лице, застанал до преградата в съда, който разговаряше с друг мъж в костюм, без съмнение негов колега. Торсън се запъти към него, измърморвайки нещо под носа си в смисъл, че отрепката му изглеждала като еврейски гном.