— Разбира се, никой никога нищо не знае. Да имаш
— Какво?
— Телефон, приятелче. Не си ли виждал такова нещо? И той удари с ръка по куфарчето на Краснър. Дребничкият мъж подскочи, сякаш мушнат с остен за вол.
— Да, да, имам телефон. Не е необходимо да ме…
— Добре. Извади го, обади се на секретарката и й кажи да измъкне от папката ти документа за електронното прехвърляне на парите. Кажи й, че след петнайсет минути кацам при нея и копието от документа да ме чака.
— Вие не можете да… Имам служебни взаимоотнощения с този човек, които съм длъжен да пазя в тайна, без значение какво е направил. Аз…
Торсън силно удари по куфарчето; Краснър замря с отворена уста. Агентът изпитваше истинско удоволствие да ръчка дребния адвокат, без да му позволява да си поеме дъх.
— Само се обади, Краснър, и ще кажа на местните ни хора, че си ни оказал помощ. Обади се, инак ти ще си следващата жертва. Защото от този момент нататък си съвсем наясно за кого става дума.
Той бавно кимна и започна да отваря куфарчето си.
— Ха така те искам, господин адвокат — изрече доволен Торсън. — Най-после получи просветление.
Краснър се обади на секретарката и издиктува заповедта си с треперещ глас; Торсън го наблюдаваше мълчаливо. До този момент не бях виждал или чувал някой да разиграва ролята на лошото ченге без присъствието на „добрия“ си партньор и въпреки това толкова майсторски да измъкне необходимата му информация. Не бях сигурен дали се възхищавах на умението на Торсън, или бях очарован от него. Докато адвокатът прибираше телефона си, той го запита за размера на трансфера.
— Точно шест хиляди долара.
— Пет за гаранцията и един бон за теб. Как така не си му одрал кожата?
— Той каза, че това е всичко, с което разполага. Повярвах му. Мога ли вече да си тръгвам?
Лицето му бе придобило примирено и пораженческо изражение. Преди още Торсън да отговори на въпроса му, вратата на съдебната зала се отвори и един съдебей пристав си показа главата.
— Арти, ти си.
— Идвам, Джери.
Краснър отново направи опит да се промъкне към вратата, без да чака нов коментар от агента. И този път Торсън отново заби юмрук в гърдите му. Сега обаче Краснър не направи дори и най-малък протест. Просто спря, загледан право пред себе си.
— Арти… нали мога да ти казвам вече Арти? Най-добре ще е да се обърнеш към душата си. Ако имаш такава, разбира се. Знаеш много повече, отколкото сподели сега пред мен. Много повече. И колкото повече време се правиш на луд, толкова повече нараства вероятността някой друг човек да загуби живота си. Вдяваш ли го? Помисли върху това и ми се обади.
Пресегна се и пъхна една визитка в джобчето на Краснър, после го потупа нежно.
— Местният ми номер е записан на гърба. Дрънни ми една шайба. Защото науча ли това, което ми трябва, от някое друго място и разбера ли, че и ти си разполагал със същата информация, ще бъде безмилостен, господин адвокат. Можеш да заложиш задника си.
После се дръпна назад, за да може адвокатът свободно да се върне в залата на съда.
Върнахме се обратно на тротоара и едва тогава Торсън проговори:
— Как мислиш, дали вдяна?
— Да, вдяна го. Аз бих останал на телефона. Той ще се обади.
— Ще видим.
— Мога ли да те запитам нещо?
— Какво?
— Наистина ли си направил проверка за него при местните ви хора?
Торсън се усмихна в отговор.
— А оня лаф, че е педофил? Откъде го научи?
— Просто направих предположение. Педофилите обичат да работят в мрежа. Умират да се обграждат с такива като тях. Имат си телефонни мрежи, компютърни мрежи, цели системи за поддръжка. Гледат на себе си като на бунтовници срещу обществото. Неразбраното малцинство! Предположих, че може да е взел името на Краснър от някакъв списък с препоръки. Опитът си струваше. Мисля, че попаднах в десятката, като гледам реакцията му. Нямаше изобщо да си даде документите по трансфера на парите, ако не беше така.
— Може би. Може би казваше истината, че не е знаел кой е Гладън. Може би просто е бил съзнателен и не е искал да вкара някой друг в беда.
— Явно нямаш много познати от адвокатското съсловие.
Десет минути по-късно, докато чакахме асансьора пред кантората на „Краснър & Пийкок“, Торсън разглеждаше бланката за прехвърлянето на сумата от 6000 долара.
— Това е банка в Джаксънвил — каза той, без да вдига поглед от документа. — Ще трябва да, известим Рейч за това.
Отбелязах си употребата му на умалителното й име. Имаше нещо интимно в думите му.
— Защо нея? — запитах.
— Защото е във Флорида.
Той вдигна поглед от бланката и ми се ухили.
— Ама аз не ти ли казах?