— Искам да говоря с Краснър, ситуацията е извънредна… Уилям Гладън… Да, същият.
Гледахме се един друг, докато той чакаше адвокатът да се обади. Опитвах се да изглеждам спокоен, но трескаво обмислях ситуацията. Не виждах никакъв начин да се измъкна от това, без някой да умре. Гладън определено не беше от хората, които се оставят да бъдат уговорени да вдигнат ръце и да се предадат, за да бъдат завързани след това на електрическия стол или напъхани в газовата камера след няколко години, в зависимост от това кой щат пръв щеше да започне процес срещу него.
Краснър го заговори и следващите десетина минути той разгорещено му описваше ситуацията, като всеки път се ядосваше на ходовете, които му предлагаше адвокатът. Накрая тресна слушалката.
— Майната ти!
Запазих спокойствие. Прецених, че всяка измината минута работи в моя полза. ФБР все трябваше да измъд-Рува нещо. Снайперистите, екипът за бързо реагиране при екстремни ситуации.
Свечеряваше се. Погледнах през витрината към пло-Щадчето с пазара от другата страна на улицата. Очите ми °е спряха на покривите, но не забелязах никакви фигу-Ри, нито дори характерната форма на снайперистките Карабини.
Ризата на Куумбс беше мокра от пот. Възелът на вратовръзката му беше прогизнал. Напомняше на човек, правил половинчасов крос с костюм. Не се Чувстваше много добре.
Огледах се наоколо. Внезапно проумях. Движението по булеварда бе спряло. Те бяха затворили улицата. Каквото имаше да се случва, щеше да се случи скоро. Погледнах към Куумбс, чудейки се как да му кажа да не губи кураж.
— Гладън, пусни мистър Куумбс да си върви. Той няма нищо общо с тази работа.
— Не мисля така.
Телефонът иззвъня. Той го вдигна и се заслуша. После бавно го затвори. Телефонът отново иззвъня, той отговори и бързо натисна блокиращия бутон. Натисна клавиша за прехвърляне разговорите към другия номер и също го блокира. Така никой повече не можеше се обади.
— Ще оплескаш всичко така — обадих се аз. — Дай им възможност да поговорят с теб, все ще измислят нещо.
— Знаеш ли, когато ми потрябва съвета ти, ще ти го поискам. А сега си затваряй устата.
— Добре.
— Не ти ли казах току-що да си затваряш устата?
Повдигнах ръце в примирителен жест.
— Вие, шибаните журналисти никога не знаете какво дрънкате. Ти… как ти беше името между другото?
— Джак Макавой.
— Имаш ли някакъв документ за самоличност?
— В джоба ми е.
— Хвърли ми го.
Бавно измъкнах портфейла си и го плъзнах по мокета към него. Той го отвори и огледа журналистическите ми пропуски.
— Мислех, че си… Денвър ли? Че какво търсиш чак в Лос Анжелес?
— Казах ти. Заради брат ми.
— Да, и аз ти казах. Не съм убивал никого.
— Какво ще кажеш за него?
Кимнах към неподвижното тяло на Торсън. Гладън погледна тялото и после мен.
— Той започна играта, аз я довърших. Всичко беше по правилата.
— Човекът е мъртъв. Тук няма никаква игра.
Гладън вдигна револвера и го насочи срещу мен.
— Кажа ли, че е игра, значи е игра.
Не му отговорих.
— Моля ви — простена Куумбс, — моля ви…
— За какво се молиш? Затваряй си устата. Ти… а, вестникарчето, какво ще напишеш, когато всичко това свърши? Ако приемем, че тогава ще можеш да пишеш.
Размишлявах около минути над въпроса му. Той не бързаше.
— Ще ти кажа, защо не — изрекох накрая аз. — Това е винаги най-интересният въпрос. Защо направи всичко това? Ето, това бих разказал на читателите си. Заради онзи мъж от Флорида ли? Велтран?
Той изсумтя, повече от неудоволствие, че бях споменал името, отколкото от факта, че го знаех.
— Това не е интервю. А и да беше, не коментирам.
Гладън дълго време не отмести поглед от револвера в ръката си. Мисля, че едва в този момент осъзна цялата сериозност на положението си. Съзнаваше, че няма никакъв шанс да се измъкне, и изпитах чувството, че той отдавна знаеше, че пътят му щеше да свърши в ситуация подобна на тази. Колебаеше се и реших да опитам отново.
— Вдигни телефона и им кажи, че искаш да разговаряш с Рейчъл Уолинг. Предай им, че ще разговаряш само с нея. Тя е агент. Спомняш ли си я? Идвала е при теб в Райфорд. Знае всичко за теб и ще ти помогне.
Той разтърси глава.
— Трябваше да убия брат ти — изрече глухо той, без да ме гледа. — Трябваше да го направя.
Зачаках, но той не продължи.
— Защо?
— Това беше единственият начин да го спася.
— Да го спасиш от какво?
— Не можеш ли да го видиш? — Той вдигна поглед към мен; забелязах дълбока болка и гняв в очите му. — За да му попреча да стане като мен. Погледни ме! За да не му позволя да се превърне в нещо като мен.