— Значи така изглеждало — прошепна той, но никой не го чу.
С изключение на жената. Тя се извърна, доловила шепота му. Очите им се срещнаха за миг и след момент на Гладън му се стори, че долови леко кимване, признак на разбиране.
„Разбиране на какво? — запита се той. — Че умирам ли? Че моето присъствие тук е имало някаква цел?“ Той изви глава към нея и зачака животът му да изтече окончателно от него. Вече можеше да си отдъхне. Най-после.
Погледна я още веднъж, но тя вече се беше към обърнала към мъжа от Денвър. Гладън го загледа; това беше мъжът, който го беше убил; странна мисъл проряза изстиващото му съзнание. Той изглеждаше прекалено възрастен да има толкова малък брат. Трябваше да има някаква грешка.
Гладън умря с отворени очи, втренчени в мъжа, който го беше убил.
43.
Това беше сюрреалистична сцена. Хора тичаха из магазина, крещяха, препъваха се над живите и мъртвите. Ушите ми пищяха, ръката ми пулсираше. Всичко сякаш се развиваше на забавен кадър. Така се е врязало в паметта ми. И сред целия този хаос се появяваше Рейчъл, прекрачваща през разбитата витрина подобно на ангел-пазител, изпратен да ме спаси. Тя се приведе, взе здравата ми ръка и я стисна с всичка сила. Докосването й беше като електро-шок, възвръщащ ме от прага на смъртта. Внезапно осъзнах какво се бе случило и какво бях направил; обзе ме животинската радост от оцеляването. Всякакви мисли за правосъдие и отмъщение в момента бяха далеч.
Огледах се за Торсън. Лекарките се бореха за живота му, една от тях го бе възседнала, влагайки цялото си тегло в масажа на сърдечната му област, докато другата притискаше маската с кислород върху лицето му. Трети напъхваше тялото му в костюм с противоналягане. Приклекнал до тялото на падналия си агент, Бакъс го държеше за ръката и масажираше китката му, като крещеше:
— Дишай, дявол да го вземе, чуваш ли ме, дишай! Хайде, Гордо, дишай!
За съжаление не можеха да върнат бедния Торсън от света на мъртвите. Всички го знаеха, но никой не прекратяваше усилията си. Продължаваха да се трудят върху него дори и когато носилката беше внесена през разбитата витрина и той беше положен върху нея; лекарката зае отново мястото си върху гърдите му. С преплетени пръсти и длани тя яростно масажираше сърдечната му област. Така бяха пренесени през разбитата витрина.
Погледнах към Гладън. Беше с белезници и никой не се мъчеше да спаси живота му. Щяха да го оставят да умре. Всякакви мисли за онова, което биха могли да научат от него, бяха излетели през комина в мига, в който ножът му се бе забил в гърлото на Торсън.
Стори ми се, че вече бе мъртъв; очите му се взираха безжизнено в тавана, Но в този момент устните му се помръднаха и той изрече нещо, което не разбрах. После главата му бавно се завъртя към мен. В първия момент погледът му спря върху Рейчъл, коленичила край мен. Това продължи само един миг, но видях как погледите им се срещнаха и установиха някаква връзка помежду си. Може би разбиране. Може би си я беше спомнил. В следващия момент очите му бавно се завъртяха и той отново впи поглед в мен. Не отделих погледа си от очите му, докато животът не си отиде от него.
Рейчъл ме изведе от „Дейта Имиджинг“ и ме качи в една линейка на болницата „Сидърс Синай“. Торсън и Гладън вече ме бяха изпреварили с обявена диагноза „смърт“. В отделението за спешна помощ един лекар прегледа ръката ми, проми раната ми и после я заши. Покри обгарянията ми с някакъв балсам и после превърза цялата ми ръка.
— Раните от обгаряне са леки — каза ми той, докато намотаваше бинтовете. — Не се тревожете за тях. Раната от куршума обаче ще зарасне трудно. Хубавото е това, че няма засегнати кости. Но куршумът е разкъсал сухожилието, което ще ограничи движенията на палеца ви, ако не вземете мерки. Мога да ви свържа с един специалист, който вероятно ще успее да го зашие или да ви направи ново. С оперативна намеса и последващите упражнения всичко ще се оправи.
— А ще мога ли да пиша на машина?
— Известно време няма да сте в състояние.
— Не, искам да кажа като упражнение.
— Да, в този случай сигурно.
Той ме потупа по рамото и излезе от стаята. Десетина минути изкарах сам, седнал върху кушетката за прегледи, после Бакъс и Рейчъл влязоха в стаята. Бакъс имаше вида на човек, видял как всичките му планове отиват на кино.
— Как си, Джак? — запита той.
— Добре. Мъчно ми е за агент Гордън. Беше…
— Знам…
Известно време никой не проговори. Погледнах към Рейчъл и тя попита:
— Сигурен ли си, че си наред?
— Да, чудесно. Известно време няма да мога да набирам на компютъра, но… Мисля, че извадих късмет. Какво стана с Куумбс?