— Това ли е всичко?
— Всичко. Имаш един час на разположение.
— О, стига, та това са две папки — направих опит аз.
— Нека да ги взема у дома и ще ги върна…
— Виждаш ли, същият си като брат си. Един час, Макавой. Настрой си часовника, защото само след час всички документи се връщат обратно в шкафа. Ето, вече останаха петдесет и девет минути. Пилееш си времето.
Отказах се от по-нататъшни спорове и отворих горната папка.
Тереза Лофтън е била красива млада жена, постъпила в университета да получи образование с диплома. Искала да бъде първокласна учителка.
Била в първи курс и живеела в студентското градче. Карала пълния курс на обучение, като едновременно с това работела на час към дневния детски дом в университетското общежитие за семейни студенти.
Предполага се, че Лофтън е била отвлечена на територията на студентското градче или близо до него в сряда, денят след като всички занятия приключват заради коледната ваканция. Повечето студенти вече били заминали за родните си места. Тереза останала в Денвър поради две причини. Имала работа; дневният детски дом щял да затвори за празниците едва в края на седмицата. Имала също така и технически проблем с колата си. Чакала да й монтират нов съединител, за да може да се прибере у дома.
Нямало кой да съобщи за отсъствието й, защото момичето, с което деляла стаята, и всичките й приятелки вече си били заминали за празниците. Никой не знаел, че е изчезнала. Когато не се явила на работа в детския дом в четвъртък сутринта, управителят просто си помислил, че тя си е заминала за Монтана, без да завърши седмицата, защото това бил краят на трудовия й ангажимент. След коледните празници повече нямало да работи в центъра. При студентите това си било напълно в реда на нещата да си тръгват ден или два преди края на работната седмица, особено когато започвала ваканцията. Управителят не разпитал персонала, нито се обадил в полицията.
Тялото й било открито в петък сутринта в парка Вашингтон. Следователите възстановили подробностите от последния й ден, сряда, до обед, когато се обадила на автомонтьора от детския дом; той си спомнил, че в слушалката се чувала детска врява, и й казал, че колата, й била готова. Уведомила го, че ще мине да си я вземе след работа, като преди това се отбие до банката. Не направила нито едното, нито другото. По обяд си взела довиждане с управителя на детския дом и излязла. От този момент нататък никой не я видял повече жива. Освен убиеца й, разбира се.
Трябваше само да погледна фотографиите, за да разбера защо случаят бе разтърсил така жестоко Шон и го бе сграбчил за сърцето. Фотографиите се деляха на две групи — до и след смъртта й. Имаше официална снимка, вероятно за годишника от колежа й. Младо момиче с ведро лице, с цял живот пред себе си. Имаше тъмна къдрава коса и кристалносини очи, И двете отразяваха по една миниатюрна звезда — светкавицата на фотоапарата. Имаше и снимка по бански костюм. Усмихваше се, носейки кашон до колата си. Мускулите на здравите й загорели ръце бяха напрегнати. Сякаш не й беше лесно да стои в тази поза. Обърнах снимката и на гърба прочетох посвещение, написано по всяка вероятност от ръката на един от родителите й: „Първият ден на Тери в студентското градче! Денвър, Колорадо.“
Другите фотографии вече бяха правени след това. Бяха страшно много, което ме удиви. Защо ли им бяха притрябвали на ченгетата толкова снимки? Всяка една от тях напомняше на някакво ужасно посегателство в най-интимното, макар и момичето вече да беше мъртво. Очите му вече бяха загубили кристалния си блясък. Бяха отворени, но мътни, забулени с някаква белезникава ципа.
На снимките жертвата лежеше сред храсталак и сняг. Посоченото във вестниците се оказа вярно. Тя беше разрязана на две. Около шията си имаше плътно завързан шал и очите й бяха изскочили от орбитите; не оставаше и съмнение за начина, по който е била умъртвена. Убиецът обаче си беше дал още доста труд след това. Тялото беше разрязано през средата, след което долната част беше сложена върху горната по един ужасен начин, сякаш тя изпълняваше полов акт със самата себе си.
Усетих погледа на Уекслър впит в мен. Опитах се да не издам чувствата си. Сега вече знаех от какво се беше опитал да ме предпази брат ми. Никога до този момент не бях виждал нещо по-отвратително. Вдигнах поглед към Детектива.
— Господи!
— Да.
— Вестниците твърдяха, че било подобно на онова с Черната Далия в Лос Анжелис преди петдесет години, така ли?