— Още е в шок от това, което се случи.
Отместих поглед към Бакъс.
— Боб, нищо не можех да направя. Нещо се случи. Сякаш изведнъж и двамата разбраха кой имат срещу себе си. Не знам. Защо Торсън не продължи както беше предвидено по плана? Защо просто не му даде камерата, вместо да посяга към револвера си?
— Защото искаше да стане герой, ето защо — отвърна вместо него Рейчъл. — Искаше да извърши ареста. Или да го убие.
— Не можем да бъдем толкова сигурни, Рейчъл — възрази Бакъс. — И никога няма да бъдем. Единственият въпрос, на който можем да получим отговор, е защо влезе там, Джак? Защо?
Погледнах бинтованата си длан. Докоснах бузата си със здравата ръка.
— Не знам — отвърнах. — Видях на монитора Торсън да се прозява и си помислих, че… Не знам защо го направих. Той веднъж ми беше купил кафе… Може би просто му връщах жеста. Изобщо не съм и допускал, че Гладън ще се появи в същия момент.
Това беше лъжа, разбира се. Но аз не можех да обясня ясно истинските си мотиви или чувства. Знаех само, че имах чувството, че отида ли в магазина, ще дойде и Гладън. Исках също така и той да ме види. Без брада. Исках да види брат ми.
— Е — изрече Бакъс след продължително мълчание, — мислиш ли, че утре ще си в състояние да прекараш известно време със стенограф? Разбирам, че си ранен, но бихме искали да имаме описанието ти на случая, за да приключим с него. Налага се да представим някакъв доклад на местния областен прокурор.
Кимнах.
— Няма проблеми.
— Знаеш ли, Джак, когато Гладън простреля камерата, той разби и микрофона. Не знаем какво сте си казали там. Кажи, спомена ли нещо Гладън?
Замислих се за момент. Паметта ми още не се бе възвърнала.
— Първо отрече, че въобще е убивал някого. После призна, че е убил Шон. Каза, че е убил брат ми.
Бакъс повдигна в изненада вежди и после кимна.
— Добре, Джак, ще се видим по-късно. — Обърна се към Рейчъл. — Нали ще го върнеш обратно в стаята му?
— Да, Боб.
— Добре.
Той напусна стаята с приведена глава и аз изпитах угризение. Не мисля, че бе повярвал на обясненията ми, и се зачудих дали някога ще спре да ме обвинява за ужасния обрат на нещата.
— Какво ще стане с него? — запитах Рейчъл.
— Ами, първо ще се озове във фоайе, обсадено от представителите на всички медии, и ще трябва да им обяснява как всичко сме оплескали. След това съм сигурна, че Директорът ще поиска от Отдела за професионални стандарти да разследват начина, по който е била планирана операцията. А това още повече ще усложни положението му.
— Но това беше планът на Торсън. Не могат ли просто…
— Боб го одобри. А Торсън вече го няма, за да поеме отговорността.
Погледнах към вратата. Бакъс я беше оставил отворена и някакъв лекар спря и надникна през нея. Носеше стетоскоп в ръката си и няколко молива в джоба на бялата си престилка.
— Всичко наред ли е? — запита той.
— Да.
— Всичко е наред — добави Рейчъл.
Тя се обърна към мен и ме огледа.
— Сигурен ли си?
Кимнах.
— Радвам се, че си добре. Днес извърши голяма глупост.
— Просто си помислих, че не е зле да им занеса кафе. Не съм и предпо…
— Имам предвид, когато си се опитал да отнемеш револвера от Гладън.
Свих рамене. Може и да беше глупаво, но това ми беше спасило живота.
— Откъде разбра, Рейчъл?
— Да разбера какво?
— Ти ме запита веднъж какво ще се случи, ако се изправя лице в лице с него. Сякаш си знаела.
— Не знаех, Джак. Това беше просто въпрос.
Тя се пресегна и прокара пръст по очертанията на брадичката ми. Плъзна се между краката ми и обгърна главата ми, впивайки устни в моите. Беше едновременно и лековито, и възбуждащо. Затворих очи. Здравата ми ръка се плъзна под сакото й и дланта ми захлупи леко гръдта й.
След като се отдръпна, отворих очи и над рамото й забелязах лекарят, който преди малко бе надзъртал в стаята, да се извръща.
— Ама че любопитен тип! — изсумтях аз.
— Какво?
— Тоя доктор. Мисля, че ни наблюдаваше.
— Зарежи го. Готов ли си да тръгваме?
— Да, готов съм.
— Лекарят предписа ли ти нещо за раната?
— Трябва да глътна няколко хапчета, преди да ме издишат.
— Не могат да те изпишат. Навън е пълно с репортери.
— По дяволите, бях забравил. Трябва да се обадя по телефона.
Погледнах часовника си. В Денвър беше почти осем. Грег Глен чакаше на телефона да му се обадя, отказвайки да разпише първата страница за печат, преди да е разговарял с мен. Прецених, че може да ме чака най-много до девет. Огледах се. В дъното на стаята, точно над шкафчето с лекарства и инструменти имаше стенен телефон.
— Можеш ли да им кажеш, че не съм в състояние да изляза пред тях? — помолих я аз. — През това време ще позвъня в „Роки“ да ги успокоя, че съм още жив.