Глен беше изпаднал в паника, когато най-сетне се свързах с него.
— Джак, къде беше, по дяволите?
— Ами, бях малко зает. Аз…
— Добре ли си? Съобщиха, че си бил ранен.
— Наред съм. Само дето известно време ще набирам с една ръка.
— Казаха, че Поета бил мъртъв. „Асошиейтед Прес“ цитира източник, който твърди, че ти… а, такова, си го убил.
— „Асошиейтед Прес“ има добър източник.
— Господи, Джак.
Не коментирах възклицанието му.
— Си Ен Ен предават на живо от мястото на всеки десет минути, макар че не разполагат с нищо. Очаква се да проведат пресконференция в болницата.
— Правилно. Ако можеш да ме свържеш с някой, който да изглади материала, мога да ви дам достатъчно, за да запълните цяла първа страница. Ще бъде далеч повече от това, което ще излъчат тази вечер.
Той не каза нищо.
— Грег?
— Почакай малко, Джак. Трябва да помисля. Ти…
Той не довърши, но аз го изчаках.
— Джак, ще сложа Джаксън на телефона. Предай му каквото можеш. Той ще си води бележки и от пресконференцията, ако Си Ен Ен я излъчи.
— Почакай малко. Не искам да давам нищо на Джаксън. Само ми дай някоя стенографка и ще издиктувам цялата статия. Ще бъде далеч по-добре от онова, което ще излъчат на пресконференцията.
— Не, Джак, не можеш. Нещата се промениха.
— Какво говориш?
— Ти вече не можеш да бъдеш автор на репортажите. Защото си част от тях. Ти си убил мъжа, който е застрелял брат ти. Ти си вече участник в историята. Не можеш да я пишеш. Слагам на телефона Джаксън. Но ми направи услуга. Стой надалеч от репортерите около теб. Дай ни поне един ден, за да бъдем единствените с материала.
— Виж, аз още от самото начало съм участник в историята.
— Да, но не беше стрелял по никого. Джак, това не е работа на репортерите. Това си е работа на ченгетата, а ти си прекосил линията между двата занаята. Вече не можеш да пишеш за нея. Съжалявам.
— Работата беше или аз, или той, Грег.
— Сигурен съм, че е било така, и слава Богу, че останалият си ти. Но това не променя нещата, Джак.
Не казах нищо. Така беше. Нямах право да я напиша. Просто все още не можех да го осъзная. В един момент това си беше моя история, а в следващия — вече не. Бях един от участниците в нея и едновременно с това бях извън нея. Щях да полудея.
В момента, в който Джаксън хвана телефонната слушалка, Рейчъл се върна в стаята с един клипборд и няколко формуляра за подписване. Той ми каза каква страхотна статия ще се получи и започна да задава въпроси. Отговорих му на всичките, като добавих и няколко неща, за които не ме беше питал. Подписах формулярите, докато говорех.
Интервюто мина бързо. Джаксън каза, че иска да проследи пресконференцията по Си Ен Ен, така че да прибави официалното становище и коментар към моята версия за събитията. Помоли ме да се обадя след час за евентуални допълнителни въпроси. Съгласих се. После затвори и аз с облекчение положих слушалката върху вилката.
— И така, след като току-що отписа живота си и неродения си син, можеш вече да тръгваш — каза Рейчъл. — Сигурен ли си, че не искаш да прочетеш нещо от това?
— Сигурен съм. Да тръгваме. Взе ли лекарствата? Ръката пак ме заболя.
— Да, тук са.
Тя извади стъклена туба от джоба си и ми я подаде заедно със сноп розови телефонограми, очевидно взети от рецепцията на болницата.
— Какво е това…
Бяха обаждания от новинарските продуценти от трите мрежи, Найтлайн и Тед Копел, и две от сутрешните програми, и от репортери в „Ню Йорк Таймс“ и „Уошингтън Поуст“.
— Ти си знаменитост, Джак — каза Рейчъл. — Сблъскал си се лице в лице с дявола и си оцелял. Хората искат да разберат какво си изпитвал в онзи момент. Те винаги се интересуват живо от проблема с дявола.
Натъпках ги всичките в задния си джоб.
— Ще ми отговориш ли?
— Не. Да вървим.
На връщане в Холивуд признах на Рейчъл, че не желая да прекарвам нощта в хотел „Уилкокс“. Казах, че искам да си поръчам вечеря в стаята, а после да се изтегна в комфортно легло и да гледам телевизия с дистанционно управление в ръка, лукс, за който в „Уилкокс“ не смееха дори и да мечтаят.
Отбихме се все пак до хотела, за да мога да си прибера нещата и да се изнеса. След това потеглихме по Булеварда на залеза към центъра. Спря до „Шато Мармонт“ и остана в колата, докато аз се оправях на рецепцията. Казах, че искам стая с хубав изглед и не ме интересува Цената. Дадоха ми стая с балкон, която струваше повече, отколкото бях похарчвал общо за хотели през живота си. Балконът гледаше към човека на „Малборо“ и останалите рекламни платна по булеварда. Обичах да гледам човека на „Малборо“. Рейчъл не си направи труд да поръчва стая за себе си.