Не разговаряхме много, докато вечеряхме. Цареше приятната тишина, привилегия на многогодишните семейни Двойки. След това се изкъпах, без да бързам, като през това време слушах от говорителя в банята репортажа на Си Ен Ен за престрелката в „Диджитъл Имиджинг“. Нямаше нищо ново. Въпросите бяха повече от отговорите. Една основна част от пресконференцията беше посветена на Торсън и саможертвата му. За пръв път от онзи момент се замислих за Рейчъл и как ли щеше да го понесе. Тя бе загубила бившия си съпруг. Човек, когото бе презирала, но и в същото време мъж, с когото бе имала интимни мигове.
На излизане от банята облякох кадифения халат, осигурен от хотела. Тя се бе отпуснала на леглото, облегната на няколко възглавници и гледаше телевизия.
— Местните новини ще започнат всеки момент — каза тя.
Легнах до нея и я целунах.
— Добре ли си?
— Да, защо?
— Не знам. Аз, каквито и да са били взаимоотношенията ти с Торсън, съжалявам.
— Аз също.
— Мислех си… дали искаш да се любим?
— Да.
Изключих телевизора и осветлението. В един момент в мрака усетих сълзи по бузите си и тя ме прегърна по-силно отвсякога до този момент. Любовта ни имаше гор-чиво-сладък вкус. Сякаш двама тъжни и самотни хора бяха пресекли пътищата си и се бяха съгласили да си помогнат един на друг. После тя се сгуши в гърба ми и се опита да заспи, но не можеше. Демоните на отминалия ден още бяха будни в душите ни.
— Джак? — прошепна тя. — Защо плака?
Изминаха няколко секунди, преди да й отговоря, опитвайки се намеря думите.
— Не знам — отвърнах накрая. — Трудно е. Сигурно съм сънувал, че ще имам възможността да… Ти си щастлива, че никога не ти се е налагало да правиш това, което направих днес. Ти си щастлива.
Но и по-късно сънят не искаше да дойде, дори и след като взех едно от хапчетата, изписани в болницата. Тя ме запита какво мисля.
— Мисля си за думите му, които каза накрая. Не разбирам какво означават.
— Какво ти каза?
— Каза ми, че е убил Шон, за да го спаси. — От какво? — За да не станел като него. Това не го разбирам.
— И вероятно никога не ще успееш. Просто го забрави. Всичко свърши.
— Той каза още нещо. Вече в самия край. Когато всички вече бяха в магазина. Ти чу ли го?
— Мисля, че го чух.
— Какви бяха точно думите му?
— Каза нещо от рода на „Значи така изглеждало.“ Това беше всичко.
— Какво означава?
— Мисля, че е решавал загадката.
— На смъртта.
— Той я е видял да идва. Видял е отговорите. Каза „Значи така изглеждало.“ И после умря.
44.
На сутринта намерихме Бакъс вече да чака в залата за конференции на седемнадесетия етаж. Беше поредният ясен ден и виждах върха на Каталина да се издига зад стаената над морето мъгла в залива на Санта Моника. Беше осем и половина, но той бе свалил сакото си и имаше вида на човек, изкарал така най-малко няколко часа. Мястото му на съвещателната маса беше белязано с купища документи, два отворени лаптопа и купчина розови телефонограми. Лицето му беше изпито и тъжно. Сякаш смъртта на Торсън бе оставила траен отпечатък върху него.
— Здравейте, Рейчъл, Джак — поздрави ни той. Утрото не беше добро и той не поздрави с него. — Как е ръката ти?
— Добре е.
Бяхме си донесли кафе; видях обаче, че той няма. Предложих му моето, но той каза, че вече е изпил прекалено Много.
— Как се развиват нещата? — запита Рейчъл.
— И двамата ли се изнесохте? Опитах се да те открия сутринта, Рейчъл.
— Да — отвърна тя. — Джак искаше нещо по-уютно. Преместихме се в „Шато Мармонт“.
— Доста прилично.
— Не се тревожи. Няма да прилагам фактурата за осребряване.
Той кимна и по начина, по който я изгледа, разбрах, че знае, че не е вземала отделна стая и следователно няма какво да прилага. Впрочем това определено беше последната му грижа.
— Всичко вече се оформя — каза той. — Предполагам, поредният случай за изследванията ни. Тия хора — ако можем изобщо да ги наричаме така — никога не престават да ме изумяват. Всеки един от тях с историите си… всеки от тях е черна дупка. И никога няма достатъчно кръв, за да я запълни.
Рейчъл измъкна стол и седна срещу него. Седнах до нея. Не казахме нищо. Знаехме, че му се иска да се изприказва. Той протегна ръка с молив в нея и почука единия лаптоп.
— Този е неговият. Снощи го открихме в багажника на колата му.
— Кола на „Херц“ ли? — запитах аз.
— Не. Дошъл е до „Дейта Имиджинг“ с един плимут модел осемдесет и четвърта година, регистриран на Дарлийн Кугел, тридесет и шест годишна, от Северен Холивуд. Снощи отидохме в апартамента й, позвънихме и след като никой не ни отвори, влязохме. Намерихме я в леглото. Гърлото й беше прерязано, вероятно със същия нож, който е използвал при Гордън. Беше мъртва от няколко дни. Изглежда, е горил благовонни пръчици, пръскал е навсякъде с парфюм, за да убие вонята.