— Какво? — запитах.
— Предполагам, че за тях този тип фотографии не биха били печеливши.
Сведох поглед към ръцете си върху масата. Дясната ми ръка вече започваше да ме пощипва под белите превръзки. Усетих как по цялото ми тяло се разля облекчение. Мисля, че това беше облекчение. Защото какво друго би изпитал човек, когато разбере, че никъде по страната не циркулират изображения на тялото на убития ти брат, които всеки душевноболен потребител на Интернет би могъл да разглежда на монитора си?
— Мисля, че когато работата около нашия човек се разбере, ще има много хора, готови да устроят парад в твоя чест, Джак — каза Бакъс. — Ще те поставят в открита кола и ще те разкарат по цялата Медисън Авеню.
Погледнах го. Не знаех дали това е просто опит да се пошегува, но се усмихнах.
— Може би понякога отмъщението е също толкова добро, колкото и правосъдието — каза той.
— Те не се различават много едно от друго, ако питашмен.
След малко Боб реши да промени темата на разговора.
— Джак, трябва да снемем официалните ти показания.
Уговорил съм един от стенографите на оперативната служба да бъде тук в девет и половина. Готов ли си?
— Повече от всякога.
— Искаме цялата история подред, без да пропускаш нищо. Мисля, че ще се оправиш, нали, Рейчъл?
— Разбира се, Боб.
— Бих искал да приключим с всичко още днес и да го предадем утре на областния прокурор.
— Кой ще подготвя документите за областния прокурор? — запита Рейчъл.
— Картър.
Той погледна часовника си.
— Имаш още няколко минути, но можеш да отидеш до дъното на коридора и да провериш дали Сали Кимбъл вече не е дошла.
Аудиенцията беше приключила. Изправихме се и тръгнахме към вратата. Наблюдавах Рейчъл, опитвайки се да разбера дали беше ядосана, че трябва да снеме показанията ми, докато през това време местните агенти проследяват регистрите в компютъра на Гладън, което за момента изглеждаше най-вълнуващата част от разследването. Лицето й обаче не показваше нищо; на излизане тя се спря и каза на Бакъс, че ще е наблизо, ако му потрябва още нещо.
— Благодаря ти, Рейчъл — отвърна той. — О, Джак, щях да забравя. Това е за теб.
Той ми протегна снопче розови телефонограми. Върнах се до масата и ги взех.
— И това.
Той повдигна калъфа с компютъра ми от пода до стола си и ми го подаде над масата.
— Вчера си го забрави в колата.
— Благодаря ти.
Разгледах снопа розови бланки. Бяха повече от дузина.
— Ти си вече известен, Джак — каза Бакъс. — Само не си вири носа.
— Само ако ми уредят парад.
Той не се усмихна.
Докато Рейчъл отиде да види за стенографката, аз останах в коридора и прехвърлих съобщенията. Бяха предимно от мрежите, като някои от тях се повтаряха, но имаше и няколко репортери от вестници, дори един от конкуренцията ми в града — от „Денвър Поуст“. Таблои-дите — вестници и телевизионни канали, също бяха оставили съобщения. Майкъл Уорън също не се беше сдържал. По кода на областта 213, с който започваше номерът му с молба да му позвъня, установих, че още е в града.
Трите съобщения, които ме заинтригуваха най-много, не бяха от новинарските медии. Дан Бледсоу от Балти-мор бе позвънил само преди час. Другите две бяха от издателства, едното от главен редактор в една издателска къща от Ню Йорк, а другото от един помощник на издател в друго издателство. Двете имена на издателствата предизвикаха силен трепет у мен.
В този момент се приближи Рейчъл.
— Ще пристигне всеки момент. Тук има един празен кабинет, който можем да използваме. Трябва да изчакаме там.
Последвах я.
Стаята беше умалено копие на тази, в която се бяхме срещнали с Бакъс, с кръгла маса и четири стола около нея, страничен рафт с телефон върху него и прозорец с изглед на изток към центъра на града. Запитах Рейчъл, дали мога да използвам телефона, докато чакаме, и тя ми махна утвърдително. Набрах номера, оставен от Бледсоу, и той вдигна още след първото позвъняване.
— Частно бюро за разследване Бледсоу.
— Обажда се Джак Макавой.
— Джак Мак, как върви?
— Бива. А ти?
— Далеч по-добре, когато чух новините тази сутрин.
— Радвам се, че си добре.
— Ти си свършил чудесна работа, Джак, браво! Така му се пада на този кучи син!
„Защо тогава не ми е хубаво“, помислих аз, но не го изразих на глас.
— Джак?
— Да?
— Имаш една бира от мен, Джак. И една от Джони Мак.
— Не, не ми дължите нищо, Дан. Ти толкова много ми помогна.
— Е, дори и да е така, отбий се някой ден и ще те заведа да опиташ най-вкусните раци в една таверна тук. Аз черпя.
— Благодаря ти, Дан. Ще се отбия.
— Хей, какво ще кажеш за оная Джи-гърла, дето я писаха във вестниците и я показаха по телевизора? Агент Уолинг. Страхотно парче.