Вдигнах поглед към Рейчъл.
— Да, страхотно парче.
— Видях я на репортажа по Си Ен Ен как те извеждаше снощи от онзи магазин. Да си отваряш очите на четири, момче.
Той се опитваше да ме развесели. Затворих и разгледах пак двете съобщения от издателите. Изкушавах се да им позвъня, но размислих. Не бях запознат много добре с издателския бизнес, но по времето, когато пишех първия си роман — който по-късно изоставих недовършен в чекг меджето — бях направил едно малко проучване и бях решил, че когато и да завърша книгата, ще си намеря литературен агент, преди да отида при издателите. Дори си бях избрал и агента, който щеше да ме представлява. Само че никога не завърших романа си, за да му го изпратя. Реших да потърся името и телефона му, за да му се обадя по-късно.
Следващото обаждане, над което се замислих, беше на Уорън. Стенографката още я нямаше, така че реших да му се обадя. Когато помолих телефонистката да ме свърже с Уорън, видях Рейчъл да вдига удивено очи. Намигнах й; гласът от другата страна ми съобщи, че той не бил в кабинета си. Казах й името си, но не оставих никакви съобщения или номер да ми се обади. Нека да пукне от яд, че е изтървал обаждането ми.
— Защо му звъниш? — запита ме тя, след като затворих. — Не бяхте ли на нож?
— Предполагам, че си права. Може би звънях да му кажа да си го зачука.
Разказът ми с пълни подробности отне час и петнадесет минути. В началото Рейчъл ми задаваше въвеждащи въпроси, предназначени да навляза в събитията в хронологичен ред. Когато стигнах до стрелбата, въпросите й станаха вече по-конкретни и за пръв път ме попита какви мисли са ме вълнували при едно или друго действие.
Казах й, че съм посегнал към револвера просто за да го отнема от Гладън, нищо повече. Разказах й за идеята си да изстрелям куршумите към някое безопасно мястс, след като го изтръгна, и че вторият изстрел не беше преднамерен.
— По-скоро той го направи като дръпна револвера към себе си, разбираш ли? Просто направи още един опит, а палецът ми беше върху спусъка. И когато дръпна револвера към себе си, той изгърмя. Все едно се самоуби. Сякаш знаеше какво ще се случи.
Отделихме още няколко минути на този проблем; Рейчъл ми зададе няколко допълнителни въпроса. После каза на стенографката, че разшифрованият текст ще й е ну ясен на следващата сутрин, за да го включи към обвинителните документи, предназначени за областния прокурор.
— Какво искаш да кажеш с това „обвинителен пакет“? — запитах я аз, след като стенографката излезе от стаята.
— Просто термин. Така го наричаме, без значение дали се стремим към отправяне на обвинение или обвинителен акт или не. Спокойно. При твоя случай определено не търсим нищо друго освен самоотбрана, оправдано лишаване на човек от живот. Не се тревожи, Джак.
Беше рано, но решихме да обядваме. Рейчъл каза, че след това ще ме остави в хотела. Имаше още работа в оперативната служба, но аз бях приключил за деня. Вървяхме по коридора, когато тя забеляза, че вратата с табела „Група трета“ е отворена, и надзърна вътре. В стаята имаше двама мъже, и двамата седнали пред компютри с купчини разпечатки до клавиатурите и върху кутиите на компютрите. Върху монитора на един от агентите забелязах екземпляр от същата книга на Едгар Алан По, която имах и аз. Той ни забеляза пръв.
— Здравейте, аз съм Рейчъл Уолинг, как върви работата?
В този момент и другият вдигна глава; двамата ни поздравиха, представяйки се едновременно. Рейчъл ме представи. Мъжът, който ни беше забелязал пръв и който се беше представил като Дон Клиърмаунтън, заговори:
— Дотук върви добре. В края на деня ще имаме списък с имената и адресите. Ще ги разпратим до най-близките оперативни служби, с което ще им осигурим материал достатъчен, за да си извадят заповеди за обиск.
За миг си представих агенти, разбиващи врати и из-ритващи от леглата педофилите, купували цифрови изображения на убитите и осакатени деца. Това щеше да е Денят на разплата в цялата страна. Видях заглавията във вестниците. ОБЩЕСТВОТО НА МЪРТВИЯ ПОЕТ. Така Щяха да ги кръстят.
— В процеса на работа обаче се натъкнах на нещо много важно — каза Клиърмаунтън.
Агентът, специалист по компютрите, се усмихваше победоносно. Това беше покана и двамата с Рейчъл пристъпихме в стаята.
— Какво е то? — запита тя.
— Един доста дълъг списък с имена на любители, накоито Гладън е изпращал цифровите изображения. После взехме регистрираните електронни депозити в банката в Гейнсвил. Събрахме ги заедно и се получи една доста любопитна картина.
Той издърпа листовете изпод клавиатурата на другия агент, прелисти ги и измъкна един.