— Добре — произнесе Рейчъл. — Нещо друго?
— Едно от таблата е търговско. Нали знаете, където хората обявяват неща за Продан или покупка.
— Като фотоизображения и документи за самоличност?
— Точно. Някъде по мрежата има човек, който продава шофьорски книжки с алабамска регистрация. Налага се колкото е възможно по-бързо да спипаме това копеле. Освен това открихме един файл с информация за стоката, дето я предлага Гладън с компютъра си. Минималната цена беше петстотин долара за снимка. А за един бон можеш да си купиш три. Потрябва ли ти нещо, оставяш съобщение с номера на компютъра си. Изпращаш парите по банковата сметка и картинките цъфват в компютъра ти. На таблото за търговски обяви има съобщение, че този човек може да осигури всякакви изображения за хора с всякакъв вкус.
— Сякаш приема заявки, след което излиза и тръгва на лов…
— Точно.
— Казахте ли това на Боб Бакъс?
— Да, той беше тук.
Рейчъл ми хвърли поглед.
— Този парад май започва да изглежда все по-голям и по-голям.
— Забравихте най-хубавата част — каза Клиърмаунтън. — Впрочем за какъв парад става дума?
— Нищо. Каква е най-хубавата част?
— Става дума за ВВ8. Успяхме да идентифицираме номера с определено местоположение.
— И?
— Центърът по превъзпитание Райфорд, Флорида.
— О, Господи! Гомбъл?
Клиърмаунтън се ухили и кимна.
— Точно това предполага и Боб Бакъс. Ще възложи на някого да провери. Аз вече се обадих в затвора и попитах дежурния офицер къде е този краен потребител. Каза ми, че се намирал в канцеларията на снабдяването. А преди това ми беше направило впечатление, че всички обаждания на Гладън до този номер бяха правени след пет часа следобед източно време. Офицерът ми каза, че канцеларията на отдела по снабдяване всеки ден се затваряла и заключвала в пет. Сутрин отварял в осем. Попитах го също така дали в помещението има компютър за следене на заявките и запасите и той ми отговори, че има. Питах го и за телефон. Оказа се, че има и телефон. Но не бил свързан към компютъра. Вярвай ми или не, но този момък не може да различи модем от дупка в земята. Това е човек, който се е хванал на работа всеки ден в затвора. Помислете върху това. Казах му да провери още веднъж телефонната линия, но някоя вечер след работно време и…
— Почакай малко. Да не вземе…
— Не се тревожи, няма да направи никаква беля. Казах му да не пипа нещо, докато не му се обадим повторно. Засега просто мрежата трябва да си остане включена след пет източно време, това е всичко. Попитах го кой работи в това помещение. Оказа се Хорас Гомбъл. Той бил доверено лице на затворническата управа. Виждам, че вече се познавате с него. Предполагам, че всяка вечер той включва телефона към компютъра, след което заключва и се прибира в килията си.
Рейчъл отложи обяда си с мен поради новия развой на събитията. Каза ми да си взема такси обратно до хотела и че ще ми се обади при първа възможност. Каза ми още, че е възможно да се върне във Флорида, но преди това ще ми се обади. Искаше ми се да остана, но умората от безсънната нощ вече започваше да ме притиска.
Взех асансьора надолу. Тъкмо вървях през фоайето на федералната сграда и си мислех дали да се обадя на Грег Глен да проверя за някакви новопостъпили съобщения, когато дочух зад себе си познат глас:
— Хей, фукльо, как върви?
Обърнах се. Майкъл Уорън се приближаваше към мен.
— Уорън? Опитах се да се свържа с теб в „Таймс“.
Казаха ми, че си излязъл.
— Бях тук. В два трябваше да има още една пресконференция. Реших да подраня малко и да видя какво мога още да изровя.
— Като например поредния източник?
— Казах ти, Джак, няма да говоря с теб на тази тема.
— Е, добре тогава, и аз няма да говоря с теб.
Обърнах се и тръгнах. Той ме повика:
— Тогава защо си ме търсил? Само за да злорадстваш ли?
Обърнах се към него.
— Нещо такова, предполагам. Да ти кажа право, Уорън, не ти се сърдя. Ти не пропусна да се възползваш от история, която ти беше поднесена на тепсия; хитро. Не мога да те обвиня. Торсън си имаше своя собствена програма, за която ти не можеше да знаеш. Той те използваше, но нали в крайна сметка всеки от нас бива използван. Хайде, довиждане.
— Почакай малко, Джак. След като не си ми ядосан, защо не искаш да разговаряме?
— Защото все още сме си конкуренти.
— Не, момче, вече не сме. Ти дори вече не правиш репортажите. Тази сутрин се обадих в редакцията на „Роки“ и ги помолих да ми изпратят по факса първата страница. Дали са я на друг човек. Единственото място, където се споменава името ти, е в самия репортаж. Край на авторските репортажи, Джак. Ти не си автор на статията, защото вече фигурираш в нея. Така че защо не си спретнем едно интервю тук, като ти задам няколко въпроса?